Тя не си тръгваше:
— Толкова замислен сте днес…
Той отметна перчема от челото си и едва след това вдигна поглед от документите, поглеждайки я:
— Влизай! Сядай!
Тя затвори вратата.
— Съжалявам, ако вие… — започна тя. — За което говорихме в сряда.
Очите й бяха дори по-големи, отколкото ги помнеше, или може би ги бе подчертала удачно. Под бялата престилка бе с потниче. На мястото, където изпъкваха гърдичките й, потничето бе украсено с големи блестящи букви.
— Имаш някакво тайно послание на гърдите? — попита Аксел, без да сдържа усмивката си.
Тя се изчерви и загърна престилката си:
— Подари ми го една приятелка за рождения ми ден. В момента нямам други изпрани потници.
— Дай да го видя — помоли той.
— М-и-р-и-а-м — прочете на глас той. — Ето че днес имам време, Мириам. Имам предвид да намина и да изпия чашка кафе.
Седнал до момичето на задната седалка на таксито, Аксел каза:
— Права си, че днес наистина имам над какво да се замисля.
Облегна се на меката облегалка:
— Срещнах жената, която не могат да намерят, през същия онзи ден, когато е изчезнала. Може да се окаже, че съм последният, който я е видял жива.
Не каза нищо повече, докато не се настани по-удобно на дивана в квартирата на Мириам. В хола бе отделено място за кухненски печка и принадлежности, а в единия ъгъл бе направена ниша, в която, предположи той, бе леглото й.
Докато тя поставяше чашките и чинийките, Аксел й разказваше как бе срещнал в гората изчезналата жена. Неясно защо, но му се струваше, че е важно да преразкаже разговора им дума по дума — така, както го бе запомнил.
Спомена, че тогава си бе помислил, че не всяка жена би се осмелила да се разхожда сама вечер в гората, както и за края на разходката си.
Мириам наля в чашките френско еспресо. Той го опита. На вкус бе по-скоро като "Ява" от синя опаковка.
— Кафето е добро! А аз съм специалист по въпроса.
Мислите й явно все още бяха заети с онова, което току-що бе чула.
— А нали, преди да се срещнете — каза тя, отпуснала се на стола от другата страна на масата, — сте се изкъпал в езерцето в отдалечения край на горския парк и сте намерил колиба от клони?
— Не знам защо съм се настанил тук и съм се разприказвал, Мириам!
— Не си мислете, че приказките ви са ми скучни.
Наистина я интересуваха дори и най-малките подробности. Въпросите й придаваха особено значение на всичко, каквото той не бе видял от самото начало. И веднага си представи как би могъл да я вземе със себе си там. При езерото и колибата. Хареса му идеята да се поразходи из гората заедно с нея. Аксел за малко щеше да й го предложи, но се сдържа. Вместо това заприказва за онова, което го чакаше вкъщи и към което трябваше да се върне скоро. За уроците по езда и футболните тренировки, за съвместните обеди. За Марлен и за Том; за Даниел, който бе заминал да се учи в Ню Йорк; и за Бие, пишеща статии за модното списание, в което преди бе работила като редактор. Разказваше всичко това, за да намали напрежението, което постепенно бе започнало да се усеща между тях. Като че ли бе помогнало.
— Ти си от онези, пред които хората разкриват душата си, Мириам. Знаеш ли го? Ако работеше в полицията, сигурно щеше да ти се наложи да изслушаш доста признания.
Тя се извърна и погледна през прозореца:
— Винаги е било така. Историите, които ми се е случило да чуя, продължават да живеят в душата ми. Случвало се е да седя още дълго и да си ги припомням, и след като човекът си е отишъл.
— Как тогава можеш да работиш като лекар? Не можеш да носиш всичко това в себе си — това не се издържа!
Тя подуха кафето си и отпи глътка.
— Налага ми се да се науча да живея с това. Да се науча да издигам стени между себе си и хората. Струва ми се, че вече успявам по малко.
— Във всеки случай аз няма повече да те натоварвам с приказки за тази история — остави чашката си настрани той и стана.
Спря до стола, на който седеше тя. Мириам отметна глава. Върху лицето й падаше синкавата светлина от капандурата. Зеленикавите точици, които бе забелязал преди в очите й, сега не се виждаха. Аксел за пръв път усети, че зад спокойствието й се криеше и нещо друго. Всъщност го бе усетил веднага, щом бе влязла за пръв път в клиниката… А той не й бе задал нито един въпрос за живота й. Трябваше да се старае да избягва такива разговори, които биха могли да доведат до превръщането й в нещо повече от млада студентка, с която щеше да си общува няколко есенни седмици, преди тя да изчезне завинаги от живота му. Аксел усещаше, че може отново да контролира ситуацията, и не искаше да губи това усещане. Все пак попита:
— Случило ли се е нещо?
Тя извърна очи.