— Трябва да си призная някои неща, Аксел — отговори тя след минутно запъване. — Не се озовах случайно на практика във вашата клиника. Размених се с друг студент. Докато ни четяхте лекции през пролетта, аз се стараех всеки път да ви хвана в междучасията. А след това си мислех за вас. И не знам защо ми се струваше, че и вие си мислите за мене — такива глупости. Вие обаче дори не си ме спомняхте, когато влязох в кабинета ви през първия ден от практиката си.
— И защо ти е трябвало това? — попита той.
— Трябваше да поговоря отново с вас.
— Да поговориш ли?
Той докосна рамото й. Мириам се притисна в него:
— Струва ми се, че исках това.
Долната й устна увисна леко. Той се наведе и целуна тази устна.
— А сега ми е време.
Вдигна я от стола. Тесният й панталон обгръщаше плътно бедрата й. Ръката му се плъзна зад колана й. Тя се надигна на пръсти и притисна устни в шията му.
— Не трябва, Мириам.
— Е, добре — промърмори тя. — Щом не трябва, значи не трябва.
13
След вечерната служба отец Раймонд остана в църквата. Трябваше да изповядва и той не угаси свещите. В минутите, през които седеше така, чакаше и се вслушваше в пространство, по-голямо от земното, душата му се изпълваше със спокойствие. В такива моменти той можеше да се слее с тишината. Звуците от уличното движение едва долитаха отвън. Най-накрая вратата се отвори. Той веднага позна фигурата, приближаваща се към него по централната пътека.
— Добър вечер! — промълви с шеговита тържественост той. — Ама че изненада!
Младата жена пое протегнатата й ръка:
— Няма да ви отнема много време, отче Раймонд.
Той поклати глава:
— Ако само знаеше колко се радвам да те видя, мила ми Мириам! С месеци те няма.
Отведе я до малката изповедалня до ризницата[24]и й посочи с ръка пейката до вратата й. Самият той седна на стола срещу нея.
— Толкова често си мисля за тебе — каза отец Раймонд. — Ето че и днес си мислех.
И изведнъж осъзна, че същото бе и вчера, и сутринта, когато бе дошъл в църквата. Бе мислил за нея, докато бе вкарвал ключа в ключалката. Бе мислил за нея, защото му се бе явила в съня, който бе сънувал през нощта. Той обаче не спомена това, а само попита как върви учението. Мириам отговаряше някак си разсеяно и това го учуди, защото обикновено му разказваше подробно с какво се занимаваше.
Той кръстоса крак върху крак и се облегна назад, разглеждайки я. Именно лицето й бе онова, което го очароваше в нея. Винаги му действаше позитивно, когато виждаше красиво лице пред себе си. Като хубаво вино или като изящно написан текст. В лицето на Мириам обаче имаше нещо повече. То го навеждаше на една мисъл, към която и така често се връщаше.
Бе изказана от философ, който, колкото и да бе странно, бе родом от нейната страна[25], и за изучаването на трудовете на когото отец Раймонд бе пожертвал години от живота си. "Неговият отпечатък в лицето на Другия."
— Срещнах един човек — каза Мириам.
Той се задоволи с това да кимне веднъж-дваж и да проточи паузата точно толкова, че на нея да не й остане нищо друго, освен да продължи.
— Един мъж.
Това го бе разбрал и така. Започна лекичко да се люлее напред-назад на стола, сякаш опитвайки се да прогони всичките останали мисли, които биха могли да го занимават и отвличат.
— Каза го така, сякаш не се радваш на това.
Изведнъж цялото му лошо настроение, което не му бе давало покой цяла вечер, изчезна някъде и той усети, че в него се настанява и расте някаква тиха радост. На момичето му бе трудно. То бе дошло при него. Преди известно време бе идвала пак при него, за да говори за мъж. Тогава бе искала да скъса с онзи човек, но го бе съжалявала и бе усещала, че не е в състояние да му причини още по-голяма божа.
— А отдавна ли срещна този… новия? — внимателно се поинтересува отец Раймонд.
— Днес точно става седмица.
Той отвори уста, за да каже нещо.
— Знам, че може да изглежда, че почти не се познаваме — побърза да добави тя, — но на мене ми се струва, че винаги съм го познавала. Не знам как да го обясня.
— Е, ти умееш много добре да обясняваш всичко — поободри я пасторът.
Тя го изгледа продължително.
— Не можем да продължим да се срещаме… Той е по-възрастен от мене със седемнадесет години.
— Виж ти.
— Женен е и има три деца. Ето че го казах. Ако сега ме изгоните, ще ви разбера.
Устните на отец Раймонд бяха докоснати от усмивка.
— Не знаех, че имаш толкова лошо мнение за мене.
Разказа му още много неща. И все пак той остана с усещането, че тя не доизказваше нещо. Нещо я измъчваше и дори изглеждаше изплашена, но той не я притисна. След като тя замълча, той попита:
24
Ризница — място в олтара или отделно помещение за съхраняване на богослужебното облекло на свещениците и на църковната утвар. Б. пр.
25
Има се предвид Еманюел Левинас (1906–1995). Френски философ от еврейски произход, роден в Литва. Б. пр.