— Може ли човек да бъде щастлив с друг човек, ако това щастие се гради върху разрушаването на живота на други хора?
— Мисля, че не, свети отче.
Той се изкашля:
— Колко далече са стигнали отношенията ви?
— Пообщувахме малко още преди ваканцията, когато той ни четеше лекции. Мислех за него през цялото лято. Мислех си, че ако успея да се срещна отново с него, то тези мисли ще ме напуснат, но стана само по-лошо.
— Така, значи с него не сте… — започна пасторът. — Принуждава ли те за нещо?
— Аз започнах всичко това — отговори решително тя. — Планирах всичко предварително.
Отец Раймонд я познаваше през всичките онези шест години, откакто тя живееше в Осло. Още от времето, когато тя бе дошла при него за първи път, него го влечеше към нея, но така, че можеше да си го позволи. Тази слабост му служеше като един вид напомняне, прозорче към онзи живот, който няколко бе водил и той. Отказал се обаче от страстта, която го бе терзала в предишния му живот, той я бе придобил отново, но в друга плоскост, в която го държеше не юздата на принудата, а радостта.
— Никога няма да забравя как ми помогнахте миналия път! — възкликна тя. — Нали именно разговорите с вас ми дадоха сила да се отърва от онези отношения. Иначе те щяха да ме разрушат.
— Аз само ти помогнах да изтъчеш цяло платно от отделните нишки — уточни той. Не му се искаше да се рови в това, защото значително по-важен бе проблемът, заради който бе дошла сега при него и за който бе поискала да му разкаже. И бе принуден да си признае, че това дразнеше и любопитството му. — Колко далече са стигнали… отношенията ви? Говоря за онези, които са започнали отскоро.
— Нищотаковане е имало между нас. Той ме целуна и си отиде.
Отец Раймонд се наведе към нея:
— Бих искал, преди да си тръгнеш оттук, да се замислиш по два въпроса. Първият е какво очаква от тебе той?
Мириам обаче не можеше или не искаше да отговори на този въпрос и той я помоли да му разкаже какво знае за този човек. След това направи равносметка на казаното от нея:
— Ти обрисува образ на привлекателен мъж, симпатичен и успял, който прави много добрини на хората. Той има жена и деца, и брат-близнак, когото не е виждал от много години. Дори и въпросът ми да остане без отговор, то не го забравяй, Мириам. Вторият ми въпрос обаче е значително по-важен.Какво очакваш ти от него?
— Бих искала да съм с него — отговори, без да се замисля тя, — във всяко едно отношение.
Отец Раймонд сведе поглед. Тя продължи:
— Само че разумът ми твърди, че това не е правилно. А всичко останало в мене го иска. Ще изгубя всичко и ще остана без нищо. И когато мисля за това, усещам облекчение… Той обаче няма да изостави никога семейството си заради мене. Не е такъв човек.
— А не ти ли е хрумвало, че именно това е причината за желанието ти да бъдеш с него? Защото той не е свободен да завързва отношения с жени. Може би това е опит да се справиш с нещо лошо, с нещо тежко, Мириам?
Като че ли тя мислеше над онова, което я бе попитал, но не намираше отговора. Отец Раймонд знаеше за мъката, която тя носеше в сърцето си от детските си години. Бе стигнал обаче до пределите на онова, което бе в състояние да разбере. "Опознах човека по-добре, отколкото жената или мъжа" — помисли си отново той.
— Разбирам какво ти е сега, Мириам. Може би помощта ми ще ти потрябва и този път.
Въпросът, който толкова я бе затруднил, имаше еднозначен отговор. Тя знаеше как трябва да постъпи, тя бе дошла тук не за да чуе това. Струваше му се, че в нея вижда много от онова, което му се бе наложило да изстрада лично в живота си. И все пак тя бе по-добре приспособена за светския живот, отколкото той някога. Тя бе по-силна и по-добре подготвена за препятствията. Или я бе преценил неправилно? Дали бе само за нейно добро това, че толкова силно се привързваше към други хора или пък толкова силно привличаше другите към себе си? Струваше му се, че съвсем ясно си я представя. И тя обаче бе изтъкана и от светлина, и от сянка. Съвсем възможно бе сянката да бе по-дълбока, отколкото си я представяше той. И там да имаше нещо, за което той не искаше да знае.
И преди бе срещал хора, носещи в себе си бездна от скръб, и бе виждал как тази скръб бе поглъщала тези хора като страст. И как те, може би и без да го искат, умееха да превръщат другите хора в също такива роби на страстта си.
Накара я да му обещае, че ще дойде отново. Не успя да постигне повече. На него му бе вече съвсем ясно, че тя се страхуваше. На пастора хич не му се искаше да я отблъсне от себе си, осъждайки я. Докато стоеше до олтара и гледаше след отдалечаващото се по централната пътека момиче, той изведнъж си спомни в какъв вид му се бе присънило то през нощта. Обърна се рязко излезе в ризницата.