— Значи сте вие… Вие ли звъняхте?
Той се почувства неловко и едва сега осъзна колко нелепо бе да идва тук, в дома й, с такава новина.
— Трябва да навестя болен, който живее наблизо. Помислих си, че мога да се отбия по пътя при вас.
Сесилия разтвори вратата. В лицето й нямаше капчица кръв. Момиченцето я прегърна през кръста и се притисна към джемпъра й.
"Вестителят" — помисли си Аксел Глене, престъпвайки прага на просторната вила в луксозния район "Виндерн" с резултата от биопсията на тъканта, пълна с растящи клетки — растящи неконтролируемо и сеещи смърт около себе си.
В антрето миришеше на манджа, а още по-силно миришеше в хола. Месо по френски и ориз, като че ли. Изчака, докато тя отпрати момиченцето с палето, учебника по аритметика и бисквита в ръка в стаята му.
— Дойдох по повод резултатите от изследването — каза той, въпреки че виждаше, че седящата срещу него жена знаеше прекрасно за какво бе дошъл.
15
Приятелките на Марлен бяха поканени към шест часа. На Аксел му се наложи да се откаже от велосипедната си разходка, защото бе обещал да се върне по-рано вкъщи и да поеме организирането на мероприятието. Час преди пристигането на гостите лимонадата и пицата бяха купени и откарани вкъщи. Предната вечер Бие бе изпекла шоколадови бисквити, кифлички и кексчета и бе направила ягодово желе. Трябваше да отскочи по работа до Стокхолм, но се канеше да се върне преди приключването на празника. Бе просто щастлива, че щеше да избегне цялата тази суматоха, и бе благодарна на мъжа си за това, че се бе съгласил да се заеме с всичко това. Той помоли Том да му помогне да се подготви за пристигането на гостите и синът му изръмжа в отговор нещо, което можеше да мине и за "добре", но веднага след това Аксел видя промушващия се през дворната врата гръб в кожено яке.
Докато слагаше на масата хартиената покривка, нареждаше еднократните чинийки и надуваше балоните, Марлен седеше под масата и си играеше с подаръка, който й бе връчил на сутринта. Бе искала куче или поне коте. Нито едното, нито другото обаче бяха за нея заради алергията й. На същото основание не й подариха и морско свинче, въпреки че от медицинска гледна точка това бе вече съмнително. Все пак обаче й бе купил костенурка. Това устройваше всички, защото тя не си сменяше козината, не бе необходимо да бъде извеждана на разходка по всяко едно време от денонощието, не бе придирчива към храната и не трябваше да й се дават противозачатъчни или да се ваксинира, не пикаеше върху килимите и се подчиняваше на приетия в дома ред, без да вдига скандали. Марлен веднага я бе обявила за най-добрия си приятел.
Прехвърлила няколко имена, тя се спря на Касиопея в чест на сродницата й в една от книгите, които й бе чел Аксел, и с това костенурката се бе сдобила със собствено съзвездие в нощното небе. Марлен бе решила отдавна, че всичките поканени на рождения й ден трябва да дойдат с костюми, изобразяващи някакво животно. Самата тя се готвеше да се облече като по-голямата сестра на Касиопея и Аксел бе закрепил на гърба й пластмасов леген, и бе прибрал дългата й коса под плетена шапчица. И ето че сега дъщеря му се търкаляше под масата и цвърчеше на костенурков език, очаквайки първата си гостенка.
Докато пицата бе във фурната, Аксел отпрати дванадесет момиченца с животинско облекло долу, в стаята в мазето, където те си бяха организирали танци на мигаща като на дискотека светлина. Самият той отиде за мобилния си телефон, защото искаше да разбере дали Бие нямаше да закъснее. На мобилния му телефон имаше само един есемес. От Мириам. Той така и застина, застанал в коридора, защото не можеше да реши дали да го прочете, или не. Бе четвъртък. Бяха изминали три дни, откакто бе посетил квартирата й. Откакто я бе целунал. През цялата вечер се бе чувствал изпълнен с нея. С гласа й, с аромата й. Когато на следващия ден Мириам не се бе появила в кабинета му, той веднага се бе хванал за мобилния телефон, канейки се да й звънне или да й изпрати есемес. Бе успял обаче да се сдържи и изглежда, че това зацикляне по нея го бе напуснало. Днес Аксел почти не си бе спомнял за нея. Изгуби контрол над себе си, но успя отново да си го върне… Тя пишеше: "Оздравях. Ще се видим в понеделник. Мириам". Той не знаеше нищо за нея и не искаше и да знае. Стараеше се да не я разпитва за нищо такова, което би могло да я провокира към откровения. С кого общуваше? Откъде идваше? Семейство, приятели, предишни любовници. Твърде много неща бяха поставени на карта за него. Сигналът на таймера оповести, че пицата бе готова. Той си бе измислял това момиче, почти без да забелязва това. Едва сега му хрумна, че мислено е започнал да я превръща в онова, което тя сигурно не беше. Дали не заради това се бе оказало възможно за него да се качи в мансардата й? Дали не заради това бе станало възможно да се срещне отново с нея? Той знаеше, че трябваше това да се случи. А после да я освободи от себе си.