В продължение на дълги години Аксел бе организирал рождените дни на синовете си. В сравнение с тях момичешкият рожден ден бе просто приказка, защото никой не се замерваше с пица, никой не поливаше масата с кетчуп, никой не пъхаше сламка в ухото на съседа си по маса и не изливаше лимонада в това ухо. Можеше да обикаля, без да бърза, около масата и да долива напитките в чашките на ятото розови зайчета. Сред тях имаше и няколко котенца, две понита, божа кравичка и меланхолично магаренце. Наташа, най-добрата приятелка на Марлен, бе нещо като лъв, защото пищната й негърска прическа бе сресана нагоре като грива, а на всички въпроси отговаряше със зловещо ръмжене. Видяла обаче колко се бе уплашил Аксел, тя се разсмя така, че големите й очи се превърнаха в тесни цепки, и го увери, че по принцип е много добра, стига да има достатъчно пица за нея.
— А моят дядо едва не е бил убит от немците — заяви Марлен. — Нали така, татко?
— Наистина е така.
Марлен взе в ръце Касиопея и я целуна по корубата.
— Разкажи ни как на дядо му се е наложило да бяга в Швеция — помоли го тя.
Аксел отказа, защото не искаше да пуска полковник Глене в тази компания. Бе скрил в тайни местенца из цялата къща пакетчета със сладкиши и бе нарисувал пиратска карта, на която бяха зашифровани указания за това къде да бъдат търсени. Марлен обаче не се отказваше:
— Щом е така, ни разкажи за Кастор и Полукс — поиска тя. — За онзи, на когото му се наложило да се спусне в царството на мъртвите, за да види своя умрял брат.
Тя подтикна и другите "животни" да подкрепят в хор искането й. Аксел разбра, че няма къде да се дене, и се зае да разказва. Още като момче той бе обичал да разказва истории. Ако успяваше да ги разкаже достатъчно, му се бе удавало да привлече интереса на майка си. В такива случаи очите на Астрид Глене се бяха разширявали и бяха ставали огромни. Тя бе оставяла онова, с което се занимаваше, и бе сядала до него, за да го изслуша до края. Най-много й бе харесвало, ако успяваше да я уплаши. Когато бе разказвал за Франкенщайн, вампири и чудовища, тя можеше да се стресне сериозно. Пазейки се на ужким, майка му бе протягала ръце пред себе си, сякаш не бе искала да слуша по-нататък, въпреки че на практика бе искала точно това. И когато му се бе удавало да извика във въображението й облика на граф Дракула, проникващ в спалнята на полугола жена, нямащ сянка и воден от безмерната си жажда за кръв, тогава майка му бе изцяло във властта на Аксел. Колкото повече я бе страх, толкова повече му бе принадлежала.
Стараеше се да не уплаши тези малки момиченца-животинки с историята за близнаците, но вплиташе в нея нови драматични събития, които измисляше в движение във връзка с действието, и те го слушаха като омагьосани.
По челото и бузите на детенцето с костюм на магаренце (единственото от приятелките на Марлен, чието име не помнеше) бяха изрисувани черни бръчки и то приличаше на възрастна жена. Нещо в широко отворените му очи му напомняше за дъщерята на пациентката му, при която се бе отбил наскоро. Отново го обхвана същото усещане, че нахлува в домашния им уют във "Виндерн" с новината за смърт. И тази мисъл извика след себе си мисълта за Мириам, а именно за това да отговори на есемеса й. Да й звънне. Да отиде в дома й. Трябваше да поговори с нея!
— Ако погледнете към звездното небе, ще намерите Кастор и Полукс — завърши разказа си той, — близо до етиопската царица Касиопея.
— А знаехте ли, че Касиопея е царица? — възкликна Марлен. — Хайде да излезем навън и да видим дали можем да я намерим.
Тя прелетя през цялата стая и отвори вратата към терасата, а останалите "зверчета" се втурнаха след нея. Аксел също излезе. Вечерта се бе прояснило и се виждаше почти цялото небе. Той им показа Близнаците и Касиопея.
— Там наблизо обаче има една звезда, която не трябва да се гледа.
Той замълча и всички момиченца се обърнаха към него.
— А каква е тази звезда? — попита Наташа.
— Намира се в съзвездието Персей и се казва Алгол— каза той. — Името й е дадено от арабите и означава "дух, поглъщащ мъртвите".
Момичетата мълчаха, застинали и вглеждайки се в тъмнината.
— Понякога Алгол е ярка и ясна, понякога едва се вижда, като през цялото време се променя. И иначе казано… — понижи глас Аксел, — иначе казано, ние виждаме там, отгоре, злото око на Медуза. То ни намига. По-добре е обаче да не слушате за това…