Разнесе се дружен хор от протестиращи гласове и Марлен го заплаши, че ще го набият, ако не им разкаже до края.
— Е, добре — съгласи се той, въздъхвайки тежко. — Ще се наложи да ви разкажа.
И им разказа за сина на бога Персей, когото изпратили в царството на горгоните, за да хване ужасната Медуза. Обрисува чудовището с най-големи подробности — вместо коса на главата й се виели отровни змии, а от устата й изригвал задушаващ серен газ. Доразказа най-ужасното шепнешком — очите й били толкова страшни, че всеки, погледнал в тях, се превръщал на камък. Цялото ято костюмирани момиченца изведнъж потрепери, а малкото меланхолично магаренце, напомнящо му дъщерята на Сесилия Давидсен, прехапа устничка и се виждаше, че едва се сдържаше да не заплаче. Добре, че след това Аксел разказа как с помощта на огледален щит Персей успял да отсече главата на чудовището и да я пъхне в торба. Момиченцата въздъхнаха с облекчение.
— Историята не свършва дотук — призна си Аксел, — но няма да ви разказвам края. Ще ви пощадя.
Нова буря от протести и уж против волята си той бе принуден да продължи разказа си за успехите на Персей:
— Той носел торбата с главата на чудовището навсякъде със себе си и всеки път, когато срещнел заклети свои врагове, я отварял. Това било страшно оръжие, защото всеки, който срещнел погледа на Медуза, дори и след като била умряла, се превръщал в камък. И така е и до днес— никой, който погледне в очите на Медуза, не остава жив.
Момиченцата се спогледаха мълчаливо.
— Персей станал велик герой и в негова чест е наречено едно съзвездие на небето — завърши Аксел. — И в ръката си държи главата на Медуза с нейното злобно око. Аз обаче няма, естествено, да ви я покажа.
Когато слезе в кухнята, Бие седеше до масата с чаша червено вино.
— Надникнах при Марлен — Каза тя. — Още не спи.
Аксел се усмихна широко:
— Сигурно още не е дошла на себе си, след като гостите й си тръгнаха. Кълна се обаче, че не съм им сервирал кафе. И кока-кола също.
Бие го изгледа:
— Марлен каза, че това е бил най-хубавият рожден ден в живота й — тя имитира интонацията на дъщеря им и Аксел не можеше да не се разсмее: — "Да не кажа най-хубавият рожден ден в моя живот".
— За късмет, тя го казва всеки път — отбеляза Аксел и също седна до масата.
Бие му наля вино.
— Винаги ги занимаваш толкова добре. При мен не се получава. Провървяло й е, Аксел, защото не би могла и да мечтае за по-добър баща.
Той погледна към тавана. Изведнъж му се прииска много да й разкаже за Мириам. За това, че е бил в апартамента й и че отново се кани да го посети. В този момент се чу викът на Марлен.
— Седи си, седи — каза Бие и стана.
Минавайки покрай него, тя погали мъжа си по главата, наведе се и го целуна по ухото.
Минаваше вече десет и половина. Том още не се бе върнал. Аксел му изпрати есемес, останал без отговор, и изведнъж си помисли, че би трябвало да прекара тази вечер със сина си. Да го заведе на кино или в сладкарница.
Бие се върна:
— Иска да говори с тебе и само с тебе. Настоява на своето.
Марлен лежеше, завила се презглава с одеялото. Той се направи, че не може да я намери, и започна да удря леко по леглото, докато не се натъкна на крак, и я погъделичка по петичката.
— Какво, не можеш да заспиш ли? — попита я, когато тя се подаде изпод одеялото.
— Страх ме е.
Той седна на края на леглото:
— От какво се страхуваш?
— От онова чудовище — прошепна тя. — От Медуза. Повече никога няма да погледна към небето.
Марлен можеше майсторски да драматизира, но се усещаше, че сега наистина я бе страх. Твърде живо бе успял да разкаже историята за героя Персей и сега се надяваше, че не всичките й съученички лежат в леглата си, без да смеят да заспят.
— Това за Медуза, Марлен, е приказка. Ще ти обясня защо тази звезда ни намига. На практика там има две слънца. Когато сянката на по-слабото падне върху силното, тя скрива от нас светлината му — той показа с ръце как двете звезди се движеха една около друга. — След няколко дни силното слънце отново се показва от сянката и на нас тук, долу, ни се струва, че сякаш избухва.
Наложи му се още няколко пъти да обясни, че надолу, към Земята, не гледа и не мига никакво зло око. Че отдалече ни се струвало, че звездата била една, а те били две. Марлен се успокои и заспа. Митът за Медуза я бе освободил.
Днес е шести октомври. Не когато ти чуеш това, а сега, когато аз се обръщам към тебе, е шести октомври. Днес аз убих. Мисля за това и усещам спокойствие. И още си мисля, че записвам това на диктофона, за да ти дам възможността да го чуеш, и просто треперя целият от предвкусването на това. Ти ще лежиш тук, където седя сега аз, и ще слушаш гласа ми, казващ това. Няма да можеш да мръднеш и да ме пребиеш. И едва тогава ще разбереш какво ще се случи и с тебе. Не влизаше в плановете ми да убивам. Едва когато видях как тя се изкачваше към мене по горската пътека, разбрах, че ще го направя. Оттогава минаха девет дни. Аз спрях и я заговорих. На нея й харесваше да приказва. В края на краищата ми се наложи да я помоля да млъкне. Тогава тя замря и се взря в мене. Изведнъж се обърна и побягна надолу. Точно тогава разбрах, че тя трябва да умре. Настигнах я и я хванах за врата. Тя се развика. Аз просто озверях от злоба, защото трябваше да запуша това викащо гърло. Това обаче не трябваше да стане изведнъж. Нека първо научеше за това и да поживееше малко с това си знание. Така че и ти ще разбереш точно така това. Завлякох я навътре в гората. Наложи ми се да залепя устата й със скоч и да вържа ръцете й, с които се опитваше да издере лицето ми. Намерих местенце, където можех да я вържа, докато не се върна да я взема.