Всичко това отне около два часа и през това време тя вече бе престанала да вика. Бе се наакала като бебе в пелени. А и тази вонливка не тежеше кой знае колко повече от бебе. Не можах да я съблека, както се канех отначало, защото ми стана противно. Аз обаче обичам да променям плановете си. Най-добрите планове се съставят постепенно. Като например този, в който седя и ти разказвам това сега. Не знам как точно се получи всичко. Не знам и какво точно ще стане с тебе. В движение могат да възникнат всякакви случайности. След като продиктувам това, ти все още няма да знаеш, че причината е в тебе. Ти правиш всичко, за да забравиш за това. Ние обаче сме свързани един с друг. Именно това искаше да ми кажеш, когато чух от тебе разказа за близнаците, които никой не може да раздели. Колкото и да ти се иска да мислиш, че съм мъртъв. От твоите уста чух, че — видите ли — всеки човек си има своето животно. Тази мисъл ти бе попаднала пред очите в някаква книга и ти се искаше да се замисля над това. И този път седяхме в клас, но не бяхме сами там. Случи се пред самото начало на урока. И тогава не можах да измисля нищо, но се оказа, че според тебе моето животно е мечката.
Част II
16
Полицейският инспектор Ханс Магнус Викен се бе изкатерил на самия връх на възвишението. Стоеше там от няколко минути. Оттам виждаше местопрестъплението под скалата, обляно от светлината на двата големи прожектора, поставени от техниците криминалисти.
Там, долу, още не бе ходил. Не защото се боеше да види от близко пострадалата, а защото първото впечатление бе много важно. Вдигна поглед и се вгледа в тъмнината между смърчовите стволове. Самото място, на което бе открито тялото, можеше да каже много неща. Най-често бе невъзможно това да се изрази от раз с думи, но впечатлението можеше да се окаже полезно по-късно, а се случваше и да изиграе решаващата роля. Сам за себе си инспекторът наричаше това усещане "интуиция", а на колегите си казваше, че "има усет". Бе убеден в това, че тази способност да се възприема интуитивно обкръжаващото ни отличаваше проницателния следовател от необичайно проницателния.
Викен остана горе още няколко минути, след което се спусна внимателно долу и кимна на двамата млади мъже с бели комбинезони, които току-що бяха приключили с първоначалния оглед на тялото и сега изследваха повърхността на земята под дърветата около него.
И един поглед бе достатъчен, за да може старшият инспектор да е сигурен, че пред него е тялото на изчезналата жена. Все още бе облечена за разходка в гората — с яке от непромокаема материя и панталон от груб плат. Якето бе скъсано на гърба. Жената лежеше с притиснати към корема крака, застинала в ембрионална поза. Той се наведе по-близо и включи фенерчето си. От едната страна нагоре по шията й и след това — по лицето се проточваше широка разкъсна рана. Приличаше на дълбоки драскотини — пет успоредни драскотини. Когато повдигна внимателно парчето плат от скъсаното яке, се видя същата разкъсна ивица, минаваща по диагонал през целия гръб. Той погледна нагоре, към върха възвишението, на което току-що бе стоял.
Ако бе паднала оттам върху камъните, търкалящи се тук, долу, то нараняванията щяха да са по-тежки. Тези драскотини обаче бяха нещо друго. Сякаш някакво животно се бе постарало. Откакто жената бе обявена за издирване, тя бе лежала тук, открита за всички ветрове, и би могло да е послужила за лесна плячка на животните, хранещи се с мърша.