Единият от криминалистите намери нещо и извика на другите да отидат при него. Стоеше ниско наведен там, където дъното на падината преминаваше в склон. Другите тръгнаха към него. Викен ги чуваше да разговарят на висок глас и също се приближи:
— Какво намерихте?
Единият от тях, побелял слабоват мъж, с когото Викен се познаваше още от Висшето полицейско училище, го извика с жест:
— Ела да видиш сам.
Викен светна с фенерчето си към земята, откъдето бе изскубнато парче мъх. Насочи лъча на фенерчето още по-нататък — на много места по почвата под дърветата се виждаха същите белези. На мястото, където почвата бе тинеста, бяха останали ясни следи. И следи от нокти.
— По дяволите! — изтръгна се от Викен. — Това не са следи на някое домашно кученце — той се изправи. — Кога ще приключите тук?
Белокосият техник измери с поглед размерите на падината:
— След пет-шест часа на пръв поглед.
Викен размърда мозъка си. Бе осем и четиридесет и пет. Не можеше все още да се каже дали случаят щеше да бъде възложен на отдела за разследване на насилствените престъпления, в който работеше той. Бе дошъл тук по своя инициатива, след като бе чул за "находката". Знаеше много добре, че съвсем не всички дежурни за спешни повиквания щяха да му се зарадват да го видят тук, но огледал тялото на загиналата, не се съмняваше, че не си е загубил напразно времето. Бе му се случвало да вади останки от тела от морското дъно. Бе му се случвало да разбива врати на жилища, в които труповете бяха гнили със седмици през летните жеги. Бе му се случвало да вижда тела, нарязани на парчета с финландски нож[31]или с рани от изстрел от упор с ловджийска сачмалийка. Никога обаче не му се бе случвало да вижда нещо подобно на тези разкъсни рани. Викен заслиза внимателно по склона, светейки с фенерчето под краката си. Спуснал се няколко метра, той намери още две следи.
Изкачи се отново на възвишението, свали калцуните от обувките си и извади от джоба си салфетка за почистване на обувки. Дори и по време на такива излизания на терен като това, той не понасяше кал по обувките си.
Той постоя още известно време така, гледайки надолу, към осветената площадка, където облечените в бяло хора пълзяха на колене около трупа, изследвайки внимателно земята. Викен извади мобилния си телефон и набра номер. Един от младшите инспектори от отдела им преди бе бил член на Комисията за защита на дивите животни там, откъдето бе дошъл — от ужасната пустош някъде в областта Хедмарк. Всяка есен той отделяше задължително две седмици от отпуската си, за да отиде на лов за лосове.
— Здрасти, Арве — каза Викен. — Знам, че през почивните дни би трябвало вече да си в отпуска, но бих искал да ти покажа нещо. Няма да напускаш града ли? Чудесно. Колко бързо можеш да стигнеш до Улеволсетер?
Викен стоеше в двора на туристическата база с чашка горещо кафе в ръка. Колко приятни хора работеха тук, в Улеволсетер? Кафенето бе затворено от много часове, но те дори му бяха предложили да похапне. Той се ограничи с кафе, въпреки че стомахът му къркореше и го болеше. В далечината се чу шум на двигател. След две минути на склона се появи малка светла кола. Полицейският инспектор Арве Нурбак, когото той чакаше, имаше голям джип и Викен не можеше да разбере какво става. Най-лошите му опасения се сбъднаха, защото колата още не бе спряла, когато от нея изскочи светлокоса жена, която той позна на мига.
— Знаете ли, Фредвол — каза Викен, — че вестникът ви "ВГ" успява обикновено да се озове на мястото, преди да успея да си обуя обувките. А сега прекарах няколко часа, докато никой журналист не си показа носа тук. Не е странно, че таблоидите фалират.
Жената бе над тридесетте, долната й челюст бе силно издадена напред, а на ръст бе почти с една глава по-висока от инспектора. Бе с кожено яке и груби ботуши с връзки и на токчета, които й даваха допълнителни два сантиметра спрямо него. Той винаги се бе чувствал малко неловко в присъствието на високи жени.
— Е, това предстои да се види — отговори тя. — Дори това, че вие сте тук, е добра новина.
Лицето на Викен се сви в гримаса:
— Не всеки път, когато се окажа на някое място, това означава, че са убили някого и вие го знаете много добре. Кой ви позволи да дойдете с кола дотук?
— Не смятах, че ще срещна тук някой от пътната полиция — усмихна се журналистката.
"Прелестна е като щука" — помисли си Викен.
От колата с мъка се измъкна нисичък пълен тип с яка чанта за снимачна техника на рамо. Инспекторът не го бе виждал никога преди и когато типът се приближи, изглежда, за да се ръкува, Викен се извърна с гръб към него, отиде до кафенето и си сипа още кафе. Бе изминал вече час, откакто бе звъннал на Нурбак. Искаше му се всичко тук да свърши по-бързо и да се върне в града.