Около факлата на мира на далечния край на крайбрежната улица се бяха събрали група мъже с луксозни костюми. Един от тях вдигна ръка и на Аксел Глене, който стоеше до парапета на кърмата, докато фериботът плаваше покрай крайбрежната улица, му се стори, че мъжът пъхна ръката си право в пламъка.
Когато стигна вкъщи, там нямаше никого. Едва сега си спомни, че вече бе есенната ваканция. На кухненската маса имаше бележка от Бие: "Марлен ще остане да спи при Наташа. Том обеща да се прибере не по-късно от десет. Спагетите са в микровълновата печка. Ще се прибера късно. Б.". Отстрани бе нарисувала малко сърце, от което капеше нещо червено. Сигурно бе искала да нарисува сълза, а не капка кръв.
Той приседна до кухненската маса, вслушвайки се в тишината, царяща в къщата, в която бе израснал. И досега, когато оставаше сам в нея, изпитваше желанието да направи нещо забранено. Когато бе дете, можеше да порови в хладилника или в чекмеджето на нощното шкафче на баща си, където винаги имаше списанийце със снимки на голи жени, или да се промъкне на тавана и да направи най-забраненото — да извади пистолета на баща си от чекмеджето в килерчето, където все още висеше неговата военна униформа… Всъщност само Бреде се осмеляваше да го направи.
Хапнал спагети, той излезе, без да бърза, на терасата. Слънцето вече се бе скрило зад хълмовете на Аскер[2]и в чистия въздух повя прохлада. Бие не бе отговорила на есемеса му, той не знаеше къде е тя и тази мисъл също го успокояваше, защото жена му живееше своя си живот и не му трябваше да знае какво прави тя в момента.
Седна с гръб към пустата къща, усещайки присъствието на жена си и децата по-силно, отколкото обикновено. Бие сякаш се разхождаше там, говорейки нещо на орхидеите си, или седеше в ъгъла на дивана с книга в ръка и подвити крака. Том сякаш свиреше на китара, заключил се в стаята си и включил инструмента в миниусилвателя, а Марлен си бъбреше с Наташа и другите си приятелки в стаята под първия етаж. Даниел също бе там, въпреки че бяха минали почти два месеца, откакто бе заминал да учи в Ню Йорк.
Аксел бе на четиридесет и три години. Целия си живот бе преживял като на път. Тук ли минаваше пътят му, довел го до тази тераса с изглед към фиорда и към далечните хълмове на другия бряг, до това усещане за присъствието на онези, които ги нямаше тук, но в края на краищата щяха да се приберат и да го повикат? Той щеше да им отговори и те щяха да разберат, че той седи тук, отвън, и по гласовете им щеше да усети, че се радват, че си е вкъщи. Трябваше да помоли Марлен да му покаже контролното си по математика. Тя щеше да го попита дали мисли, че го е написала добре, и той щеше да й каже: "Мда, виж, повече от половината отговори са верни". А тя щеше да кимне и да стисне устни, стараейки се с всички сили да не коментира каква оценка е получила. А когато няма да може да се сдържа повече и му кажеше, то той щеше да възкликне: "Ама ти какво?! Не може да бъде!" И на нея щеше да й се наложи да изтича за ученическата си чанта и да извади бележника си, и да го отвори, и чак тогава той щеше да тръсне недоверчиво глава и да я попита как е успяла да напише толкова добре работата си. А Том щеше да се облегне с лакът на касата на вратата: "Гепи, дъртия". И ще го попита защо не се е прибрал, за да го откара на тренировката, а му се е наложило да отиде с колелото. Като цяло обаче нямаше да мрънка много, а щеше да го извика в стаята си, за да му изсвири новия хит, припявайки с мутиращия си момчешки глас: "I’m gonna fight’em off"[3].
Влезе вътре и изнесе бутилка коняк и чаша. Този коняк, купен при едно задгранично пътуване, имаше рядко фин вкус. Бе чакал специален повод, за да отвори бутилката, и сега реши, че тази прохладна есенна вечер, че тази прекарана на терасата понеделнишка вечер и това все още високо небе над фиорда са напълно достатъчен повод за това. Остави бутилката да поеме в себе си вечерната светлина. Седеше сам в креслото и разглеждаше моторниците и платноходките във фиорда, големия шлеп и параходите с туристи. До заливчето от другата страна се виждаше сградата на психиатрията. Преди десет-дванадесет години бе работил там, защото му трябваше допълнителна специализация, за да стане истински професионалист. А няколко години преди това бе там и в качеството си на посетител. Бе научил случайно, че са прибрали там Бреде. Случило се бе веднага след Деня на независимостта[4] — 17 май, както си спомняше. Вратите на къщите бяха все още украсени с брезови клонки, обвити в червено-бели-сини ленти
3
"I’m gonna fight’em off" (англ.) — "Ще се бия." Стих от песента "Seven Nation Army" на американската рокгрупа "The White Stripes". Б. пр.
4
Ден на независимостта — националният празник на Норвегия, която на 17 май 1814 г. обявява независимостта си от унията Дания-Норвегия и приема конституция, основана върху американски и френски модели. Б. пр.