Кая Фредвол и фотографът го последваха в кафенето.
— Нима предлагат кафе до толкова късно! — възкликна доволно журналистката, виждайки димящото джезве на барплота.
Сипа си кафе и се приближи до масата, до която се бе настанил Викен:
— Хилде Паулсен ли намерихте?
— Доста неща сочат към това.
— А какво й се е случило?
Инспекторът забарабани с пръсти по плота на масата:
— Лежи в един дол. Лежала е там седмица и половина. Мисля, че е паднала.
— А къде?
— Не много далече оттук. На около два километра.
— Нали обаче това място бе претърсвано надлъж и нашир няколко дни подред. С кучета, вертолети и купища доброволци.
— Дайте ни ден-два, Фредвол.
— На вас ли? Тоест на отдела за разследване на насилствените престъпления ли?
Викен чу звук от двигател на приближаваща се кола и стана:
— Дори и не се опитвайте! Повече нищо няма да измъкнете от мене.
По-навътре в гората те навлязоха по горския път с джипа на Нурбак. Журналистката ги последва със своята малка японска кола.
— Ех, да затънеха някъде! — размечта се Викен.
Арве Нурбак изхъмка. Едва ли имаше и тридесет години, но бе най-малкото с двадесет години по-млад от колегата си. Преди година и половина бе дошъл в отдела им едва ли не от студентската скамейка. Викен, който всеки семестър четеше на курсистите лекции по тактика на разследването, го бе препоръчал лично на началника на отдела. Вътрешните му предчувствия, които толкова много му помагаха при следствената работа, бяха не по-малко полезни, когато трябваше да прецени личностните качества на колегите си. Бързо си създаваше представа за силните и слабите им страни и не бе сбъркал и за Нурбак. Може би инспекторът не бе от най-чевръстите, но затова бе сериозен, сигурен и достатъчно проницателен, ако му се дадеше време да помисли. Освен това бе от онези, които премерваха думите си, а не дрънкаха по повод и без повод. В отдела и без това имаше много празнодумци. В това отношение търпението на Викен не траеше дълго.
— Бихте могли да им забраните да пътуват по-нататък — изказа се Нурбак.
Викен извади книжна салфетка и се изсекна. Не защото бе настинал, а защото миризмата на трупа, над който се бе навеждал отблизо, сякаш бе заседнала в ноздрите му.
— Така или иначе щяха да довтасат за нула време след нас там. Нали знаеш какво става, когато гончетата усетят кръв… Между другото, именно куче е усетило миризмата на трупа. На двестатина метра от пътя.
Нурбак го изгледа:
— Околността бе претърсвана няколко пъти.
— Точно така. И нашите хора с обучените за търсене кучета, и военните, и Червеният кръст със стотици доброволци претърсиха всеки квадратен метър от гората. И никой не намери damned shit[32]. И изведнъж пенсиониран зъболекар излиза да се поразходи вечерта със своя шотландски сетер и веднага се натъква на това.
След две минути, прекрачили ограждащата лента, те се спуснаха внимателно в падината. Нурбак хвърли поглед на тялото.
— Ужас някакъв! — измърмори той и погледна нагоре към върха на възвишението. — Какво мислиш за това?
Викен му посочи дълбоките драскотини по гърба и шията на жертвата.
— При падането тялото не би могло да получи такива наранявания — заяви твърдо Нурбак. — Трябва да е някакво животно.
Викен присви злобно очи при вида на журналистката и фотографа, които стояха горе, прекрачили заграждението, и следяха всяко тяхно движение. Все пак обаче насочи светлината на фенерчето си към следите в мъха.
— По дяволите! — не се сдържа Нурбак.
— Тук има още няколко такива. Ще се наложи да се свържем със специалисти по дивите животни, но исках първо да ги погледнеш ти — Викен освети тинестия участък в далечния край на долчинката. — Какво предполагаш, че е Арве?
— Да предполагам ли? Сигурен съм на сто процента.
Към тях се присъединиха тримата техници криминалисти. Младшият инспектор Арве Нурбак огледа още известно време следите, след което вдигна поглед, местейки го от един към друг.
— Мечка — каза той.
17
Викен бе в прекрасно настроение, но по очевидни причини се стараеше да не го показва.
— Искаш да кажеш, че този случай не е за нашия отдел ли? — каза младшият полицейски инспектор Нина Йебсен със своето изискано бергенско[33]произношение. — Че с това трябва да се занимава Комисията за защита на дивите животни?