Увесен се изкашля отново:
— Съгласен съм. Никога не съм виждал пострадал от ноктите на мечка човек, но имаме все някакви илюстрационни материали. Бих казал, че става дума за възрастна мечка.
— Доколко сте сигурен в това? — притисна го Викен.
Увесен отвори уста и се изкашля два пъти. Тези гърлени хрипове вече дразнеха инспектора.
— Ще изпратим тези снимки до университета в Едмънтън в Канада — съобщи му изследователят. — Там имат с какво да сравнят тези материали.
— А мечката не би ли разпорила корема й? — поинтересува се Викен.
Увесен поклати шава:
— Ние, хората, не сме естествената плячка на мечката. Тя може да ни одраска, да ни ухапе, но много рядко напада, за да изяде човек. Ако не става дума за много измършавяло животно.
— Не трябва обаче да се забравя и че мечката може да похапва леш — каза Нурбак. — Тя не се гнуси от мършата, защото не е толкова придирчива.
— Прав сте — каза ученият. — Възможно е, когато е започнала да човърка трупа, нещо да я е разтревожило или да се е уплашила от нещо.
В разговора се включи и Дженифър Плотерюд:
— Мога да ви кажа, че покойната е била все още жива, когато са й били нанесени тези рани.
— Значи не става въпрос за мърша — заключи твърдо Нурбак, — но следите там, където я намерихме, изглеждаха пресни.
И отново научният сътрудник го подкрепи.
— Направени са в навечерието или най-много два дни, преди да ги откриете. И да не забравяме, че пет дни преди това валя дъжд.
Викен погледна към Нурбак. Бе повече от доволен, че бе взел инспектора със себе си. "За какво са ни тези специалисти— усмихна се мислено той, — след като и сами разплитаме всичко?"
— Е какво? Предварителното заключение ще е, че всичките видими наранявания са причинени от мечка — предположи той и погледна към Дженифър Плотерюд, застанала от другата страна на масата.
— Не е така, инспекторе — каза тя, посочвайки със скалпела си.
По лицето й се плъзна кукленска усмивка и тънките бръчици се появиха на местата, където обикновено ги криеше гримът й. Напомняше с нещо на Викен за малко дете, което бе почовъркало както трябва в носа си и бе извадило оттам жива буболечка. Той се наведе над загиналата. Малко под рамото на лявата й ръка се виждаха добре четири малки червени точици. Дженифър приближи лупа до тях.
— Следи от инжекции — предположи Нурбак.
— И аз стигнах до този извод — заяви съдебната медичка. — И са няколко — посочи с лупата към два участъка от кожата от вътрешната страна на бедрото. — Освен това — добави тя, — обърнете внимание на червеникавите напречни ивици около китките.
Викен ги огледа внимателно:
— Следи от скоч ли са?
— Сигурно. В кожата са заседнали частички от лепило. И тук има такива — прокара пръст около устата на покойната тя.
Четири часа, след като Викен бе напуснал залата за аутопсии, му звънна Дженифър Плотерюд:
— Кръвният анализ е готов.
Викен стисна слушалката и прелисти бележника си, за да намери празна страничка. Съдебната медичка нямаше да си прави труда да му звъни, ако не можеше да му съобщи нещо интересно.
— В кръвта й намерихме голямо количество от веществото, наречено "Тиопентал".
Той си записа наименованието:
— И що за вещество е това.
— От така наречените барбитурати. Използва се при операции и съхраняването му е разрешено само в болници и в складове за медикаменти. В малки количества — и при ветеринарите.
— Как действа?
— Много е ефективно като приспиващ компонент при наркоза. При предозиране предизвиква спирането на дишането и сърцето.
Викен се облегна на облегалката на стола. Иззлорадства по повод на това, че сутринта Финкенхаген бе твърдяла толкова уверено, че случаят не е от компетенцията на отдела за разследване на насилствени престъпления. И вече бе започнал да преценява кого още да привлече в разследването.
20
Сигни Брюсетер се приближи до жилищния корпус на пансиона в Рейнколен и паркира до стоящата вече там кола. Изгаси двигателя и радиото млъкна на мига. Отключвайки обаче вратата с ключа си, тя сякаш продължаваше да чува гласа на говорителя, съобщаващ за случилото се в горския парк край Осло. Сигни не се бе наспала. Само от два дни работеше на новото място.
Мете Мартин, старшата медицинска сестра и завеждаща и трите корпуса, сбутани на малкия участък, я срещна в коридора. Сигни й се зарадва, защото всичко което Мете Мартин правеше, бе умело и й спореше. А Сигни се бе мотала без работа година и единадесет месеца. След събеседването тя бе сигурна, че няма да й дадат мястото за санитарка, но при това чувстваше дори някакво облекчение. Въпреки това Мете Мартин бе сметнала, че дългогодишният й опит в работата в подготвителния ученически клас би могъл да представлява интерес и че разликата между децата и хората, страдащи от изоставане в психическото си развитие, едва ли бе толкова голяма. И бе звъннала още на следващия ден — за ужас на Сигни! — и я бе попитала кога може да започне работа.