Следваха препоръки как да се държим при случайна среща с мечка. Не трябвало да се опитваме да избягаме от нея, защото това животно можело да препуска със скорост до 60 км в час. Ако му се обърнел гръб и се побегнело панически, то мечката възприемала беглеца като своя плячка. Не си струвало и да се крием по дърветата, защото младите мечки се катерели прекрасно по тях, а и старите го правели с лекота при необходимост. Трябвало да се държим спокойно и лекичко да отстъпваме назад. Не трябвало да се опитваме да изплашим мечката."Много благодаря за съветите!"— усмихна се Аксел и прелисти страницата. Анкета с хора по улиците с въпроса дали се страхуват от мечки. Особено се подчертаваше, че животът в столицата следвал своя ход. "Сякаш някой е очаквал друго" — помисли си Аксел, убедил се за сетен път в склонността на журналистите да пишат банални неща. Най-накрая репортерът бе прекарал вечерта в бар "Ел Коко" на "Русенкрантсгате" — заведение, което рекламираше себе си като зона, свободна от мечки. Бяха обградили вътрешната част на помещението си с един вид решетка. Сервираха се коктейли с имена като "Липов мед" и "Убиецът Гризли". Аксел сви вестника на руло и го пъхна в пролуката между седалката и стената на вагона.
Мириам бе застанала малко встрани от перона. Бе с колоездачен клин, черно яке, каска и слънчеви очила.
— Отдавна ли ме чакаш? — попита Аксел.
Около тях се суетяха много хора, излезли, както тях, на разходка. Не изглеждаше да са уплашени от вестникарските заглавия или от мисли за онова, което можеше да се крие навътре в гората. Той стисна леко ръката й над лакътя:
— Голямо колело.
Тя седна на седалката:
— Купих го вчера.
Спря да я изчака на върха на хълма над езерото Бланкван. Когато Мириам най-сетне го настигна, той кимна по посока на края на гората:
— Ще оставим колелетата там.
— А сигурен ли си, че е безопасно да се броди из гората? — попита тя.
Той се разсмя в отговор:
— Онази мечка отдавна е избягала, можеш да бъдеш сигурна в това. Толкова хора са минали вече оттук и сигурно така са я наплашили, че е издрапала до самия Валдрес, ако не и до Трьонделаг. А знаеш ли колко може да измине за седмица една кафява мечка?
Приближи се до нея и й свали каската. Косата й бе сплетена на две плитки, закрепени отзад с фиба.
— Или може би се страхуваш от друго? — попита я той.
Когато стигнаха до планинското езерце, небето се покри с облаци. Аксел свали раницата си до извлечената на брега и обърната с кила нагоре лодка, извади от нея бяла платнена салфетка и я разстла на земята, като постави върху нея термос, две чашки и пакетче от сладкарниците "Брюн".
— И покривка ли си взел?
Той разпери ръце:
— Трябва да поддържаме стила си! Свих я от манипулационната. Не е стерилна, но сигурно е чиста.
Мириам се засмя, а той протегна ръка и докосна ухото й, почти, невидимия пух по края на меката му част.
— Нека това е краят на нашата история — каза той. — Поради това те и поканих на пикник.
— Какво имаш предвид?
— Следващата седмица няма да съм в града. Отивам на семинар — бе забравил да й каже за това преди, а после бе отлагал през цялото време. — През дните, които ти остават от практиката, с тебе ще се занимава Ингер Беата.
Аксел скочи върху голям камък и огледа разстилащата се пред него огледална водна повърхност.
— Който е последен, е страхливец! — извика той и смъкна фланелката си, а след това панталонът и гащите си заедно. И без да се бави, се хвърли във водата.
Водата бе по-студена, отколкото преди две седмици. Той се гмурна и направи две загребвания под вода, а след това отново изплува и се обърна назад. Тя стоеше до камъка и изглеждаше разстроена.
— Не мисли за това, че е есен — поободри я той.
— Доскоро имах ангина.