— Още по-добре. Това е значително по-оздравително средство, отколкото да се изяждат по две ябълки на ден.
Тя започна да сваля тесния си колоездачен клин. Докато сваляше и останалото, той не сваляше поглед от нея. Тя застана под рязката сивкава светлина на брега, без да се реши да влезе във водата. Не бе я довел за това тук. Ето обаче, че той стоеше в хладката вода, разглеждаше голото й тяло и усещаше онова, което скоро щеше да се случи задължително. Някак си незабелязано дори и от него той се бе оказал готов за това. Нямаше я вече границата, която трябваше да се пресече, защото се бе озовал от другата страна. "Това е неизбежно" — каза си той.
В раницата му имаше хавлиена кърпа. Той й я подаде, когато тя изскочи бързо от водата, а самият той се избърса с фланелката си. След като приключиха с франзелата и допиха кафето, той каза:
— Все още трепериш. Трябва да се стоплиш.
Върху салфетката капнаха няколко капки дъжд. Той я хвана за ръката и й помогна да стане.
— Бегом марш! Пет минути! — заповяда той.
И се втурна напред около езерото, нагоре по възвишението, като изчака тя да го настигне. Капките дъжд ставаха все по-големи и тежки. Тя хвърли загрижен поглед към гъсталака от дървета.
— Трябва да намерим прикритие от дъжда — каза Аксел, като я хвана успокоително за ръката.
Зад хълмчето все така се криеше колибата от смърчови клони. На пръв поглед в нея не се бе променило нищо, откакто бе идвал там последния път, но празните бутилки ги нямаше. Не видя и малката будистка библия.
— Ето къде живееш — усмихна се Мириам.
Той пропълзя вътре.
— През нощта при пълнолуние се премествам в гората — отговори той и я дръпна след себе си.
— Стига бе! Постеля! — възкликна тя. — Как разбра за нея?
Той я притисна до себе си.
— Мириам — каза той едва чуто, — опитах всичко, но дори и студената вода не помогна.
— Съвсем не помага — съгласи се тя.
— Повече не мога да се сдържам.
— И аз също не мога.
Той свали якето и фланелката си и ги постла на земята, а та свали отново колоездачния си клин и остана само по тънки гащички. Притисна чело до неговото и го погледна в очите:
— Сериозно ли каза това, Аксел? Че това е сбогуването ни?
Кожата й миришеше на езерна вода и още на влажна пръст и на смолата на смърчовите клони, служещи за покрив. Той свали гащичките й и кимна, сякаш в отговор на въпроса й. Изведнъж изхрущя клонче и той се обърна рязко, и погледна нагоре. Отвън се мержелееше нечия сянка. А между смърчовите клони имаше очи, гледащи втренчено надолу към тях. Той трепна, освободи се от обятията на Мириам и запълзя към изхода.
— Какво има, Аксел?
Не видя никого, постоя малко, вслушвайки се в звуците на гората, и се наведе над покрива на колибата. В найлоновия чувал между клоните бе пробита дупка. През нея виждаше Мириам.
— Искаш да ме изплашиш, така ли? — в гласа й прозвуча страх.
И изведнъж той осъзна, че стои гол в горската пустош, наведен над нечие скривалище. Уплахата й го отрезви и той промуши ръката си вътре, и напипа дрехите си.
— А не, сторило ми се е — успокои я той. — Няма нищо, просто някаква мечка.
Докато вървяха назад, към велосипедите, пръскаше дъждец. Мириам се държеше за ръката му. "Ако в колибата се бе случило още нещо —помисли си той, — ако се бе случило неизбежното, ние бихме могли да приключим с всичко това. А сега тя ми стана още по-близка."
— Не съм ли ти казвал, че имам брат? — попита я той изведнъж.
— Да, близнак. Мислеше, че онзи ден пациентката ти е видяла него в града.
Преди да се реши, Аксел вдиша и издиша няколко пъти:
— Аз май също го видях. Същата сутрин, когато ти започна практика при нас — той се спря и се обърна с лице към нея. — Може да се каже, че Бреде вече не съществуваше за нас. През последните седмици обаче не ми излиза от главата. Не мога по никакъв начин да се избавя от мисълта за него. И ето че сега, в колибата, ми се стори, че той стоеше там и се пулеше към нас. Не искам да те замесвам в това…
Мириам се притисна към него и го прегърна с двете си ръце:
— Искам да бъда замесена. Толкова ми е хубаво да слушам всичко, което ми разказваш за себе си!
— За последен път май видях Бреде почти преди двадесет години. Както винаги го бяха изхвърлили от пивницата в центъра на града, а аз минавах оттам. Той не можеше да стои на краката си. Предложих му да го изпроводя до дома му или да му дам пари за такси. А той се търкаляше по тротоара и ме гледаше злобно. "Не ща нищо от тебе, братко! —закрещя той. — Все някога ще те унищожа, точно както ти ме унищожи!"
22
Сесилия Давидсен не се прибра вкъщи. Тя бе изминала пеша целия път от болницата нагоре, до своя "Виндерн". Сега продължаваше да се изкачва нагоре. Склоновете вече бяха покрити със сенки. Така се разхождаше безцелно няколко часа. Мина покрай метростанциите "Рис" и "Шлемдал", до самата "Воксеносен", след това отново тръгна надолу по посока на изкуственото езеро Холмендамен.