Аксел отвори бутилката и напълни голямата чаша с форма на лале. Всепроникващият аромат на карамел се смеси с нежното благоухание на розариума на Бие. Никога не бе казвал на Бие, че се бе опитал да намери Бреде преди погребението на баща им. Бреде бе част от света, за който не можеше да говори с Бие. Бяха женени от повече от двадесет години. Понякога тя му говореше за любовта си. В такива случаи се чувстваше винаги неловко — не защото се страхуваше от откритото изразяване на чувствата, а защото винаги си бе мислил, че това не е съвсем истина. Бие му се възхищаваше. Тя се възхищаваше на всичките силни личности и често пъти това водеше дотам, че тя започваше да презира онези, които, както се оказваше, не бяха съвсем толкова силни. Сякаш я бяха измамили за нещо. Именно увереността й, че той никога няма да я разочарова, я подтикваше да шепне: "Обичам те!"
Той вдигна чашата и позволи на вечерната светлина да се стече от нея, но преди да я поднесе към устата си, зазвъня мобилният му телефон. На дисплея светна името на един от колегите му и Аксел веднага разбра за какво става дума, защото този му колега отговаряше за съставянето на графика на дежурствата в "Бърза помощ". Позабави се с проблесналата в съзнанието му мисъл да пресуши на една глътка чашата и с това да стане неподходящ за оказването на помощ на разболелите се.
Той обаче не го направи, а остави чашата настрана и отвърна на позвъняването.
3
Анита Елвестран превключи канала. Бе гледала вече няколко пъти филма, който показваха на избрания канал, но й се искаше да види отново края му. Трябваше да изчака малко, така че тя спря звука, протегна се към шоколада и си отчупи едно редче. "Е, това е. Стига толкова!" — реши тя и уви останалата половина в станиола. Пъхна в устата си две парченца, стараейки се да дъвче по-бавно, и ги прокара с глътка червено вино. Понадигна кутията, която бе още доста тежка, но не си струваше да пие повече тази вечер. Бе единадесет и нещо. Нямаше да минат и девет часа и тя щеше да може да вземе Виктория. И тогава щяха да отидат заедно при зъболекаря. Ако обаче дъхът й миришеше на вино, това можеше да й струва много.
На вратата се почука. Трябваше да е Мириам, защото никой друг не чукаше на вратата й. Анита се измъкна от разтягащия се фотьойл и изскочи в коридора. Там стоеше Мириам и се усмихваше, а от ничия друга усмивка не ставаше толкова леко на душата на Анита. Освен от усмивката на Виктория, разбира се.
— Видях, че свети при тебе — извини се Мириам, сякаш си струваше да се извинява за това.
Бе с бяла блузка с дантелена якичка, с дънков джемпър и къса пола.
Анита разтвори по-широко вратата.
— Ще пийнеш ли вино? — попита тя, застанала на прага на хола, и направи само малка крачка назад, за да пропусне Мириам.
Мириам мина толкова близо, че с рамото си закачи гърдите на Анита, и жената усети чудния аромат на косата и кожата й. Освен това миришеше й малко на дим — изглежда, че Мириам бе била някъде, където бяха пушили. Самата тя не пушеше.
— Само мъничко. За малко съм, защото утре трябва да ставам рано.
— Аз също, защото ще водя Виктория на зъболекар.
Мириам седна и я погледна. Когато момичето се учудваше на нещо, тънките му вежди се издигаха нагоре и, потрепвайки, оставаха повдигнати няколко секунди, преди да се спуснат на мястото си. Анита не можеше да откъсне поглед от лицето й. Тя имаше кафяви дръпнати очи, а тъмната й, почти черна коса бе сплетена на плитки и закрепена на тила с фиба.
— Позволили са ти да я заведеш на зъболекар? Само половин чашка, не повече, моля.
Анита й сипа три четвърти чаша и напълни догоре своята.
— След две седмици може би ще й разрешат да пренощува при мене.
— Чудесно! — засия Мириам, а Анита едва не се разплака, но се взе в ръце. — Гледаш "Безсъници в Сиатъл" ли?
— Да, вече съм го гледала няколко пъти — каза Анита, като се изкашля, и изключи телевизора.
— Харесва ми този филм — каза Мириам. — Обичам такива, при които накрая обичащите се, се събират. При които от самото начало знаеш, че ще се случи, въпреки че изглежда невъзможно.
Анита се приготви да направи язвителен коментар относно "събирането на обичащите се", но се сдържа. Мириам бе с десет години по-млада от нея, учеше медицина и бе много умна. Имаше нещо в погледа й и като че ли винаги й бе интересно да слуша онова, което й разказваше Анита, дори и то да изглеждаше глупаво. В същото време в нея имаше и нещо детско, което се усилваше от лекия й акцент, така че на Анита й се прииска да се премести по-близо на дивана до нея, да я прегърне и да я притисне до себе си… Знаеше, че в миналото си Мириам бе преживяла някаква сложна любовна история. Че с голяма мъка бе успяла да се раздели с един човек. Било й толкова мъчно за него, че дълго не могла да се реши на това. Бе се случило преди няколко години, във всеки случай, преди да се нанесе в апартамента на горния етаж. Оттогава си нямаше никого — Анита бе почти сигурна в това и не можеше да разбере как бе възможно.