Той прогони тези мисли и излезе в коридора. Рита вече си бе отишла, Ингер Беата — също и приемната бе празна. Изведнъж му хрумна една идея, отключи кабинета на Ула и влезе. В този момент Ула стоеше зад щурвала на своята платноходка, браздяща Средиземно море. Или заедно със синовете си се развличаше с подводно плуване около кораловия риф край Фиджи. Вкопчваше се в корубата на гигантска костенурка, отнасяща го към океана. Оставаше му още половин година да пътешества. Когато Ула, кум на сватбата на Аксел отпреди повече от двадесет години, бе държал реч, бе казал, че двамата с Аксел се кланят на различни богове. Самият той принасял жертви на Посейдон, докато Аксел бродел из горите по следите на Пан.
Известно време Мириам бе работила в кабинета на Ула. На Аксел дори му се струваше, че усеща аромата й там, въпреки че не бе влизала вътре от два дни. След почивните дни той щеше да замине на семинар и последните три дни от практиката й щяха да минат под ръководството на Ингер Беата. Когато вчера се бяха разделили край метростанцията "Фрогнерсетер", и двамата бяха мълчали. Аксел обаче бе решил, че ще я види за последен път.
Приседна до бюрото. В средното чекмедже бяха слушалките й и два учебника. Той отвори единия от тях. На гърба му тя бе изписала с дебела синя химикалка името си. Той седеше и го гледаше. "Ти трябва да си щастлив човек, Аксел —промърмори той. — Всичко ти пада в ръцете. Така."
Под втория учебник той намери плик, пълен с нещо. Бе голям плик с формат А4 и тя бе надписала и върху него името си с химикалка. Пликът не бе залепен и когато той го отвори, то видя вътре няколко по-малки плика. Можеше да се каже, че той все още не знаеше нищо за нея, а и не искаше да знае. Така му бе по-лесно да се справя със себе си. Така му се струваше по-лесно да седи ето така и да мисли, че повече нямаше да я види. Нека го освободеше, нека образът й избледнееше и станеше почти невидим, за да можеше животът да продължи както преди.
Наближаваше петък вечерта. Той се радваше на предстоящите почивни дни, които не го заплашваха с никакви дежурства. В събота щеше да тренира отбора на Том. Марлен щеше да има урок по езда. Следобед се канеше да отскочи до Ларколен, за да прибере лодката за през зимата и да намаже с безир верандата на вилата си. Трябваше да се опита да помъкне Том със себе си и може би да останат да пренощуват до неделята там. Нямаше други спешни задачи. Ако не се смяташе това, че первазите се нуждаеха тук-там от пребоядисване и че трябваше да смени кабела на вентилацията в колата на Бие.
Той пъхна ръка в плика, канейки се да извади напъханото в него, и в този момент чу, че някой го вика от коридора. Пъхна нещата на Мириам обратно в чекмеджето.
Пред вратата на кабинета му бе застанала Солвейг Лундвал.
— Здрасти, Аксел — каза тя, чувайки стъпките му, и той веднага разбра, че тя не е още съвсем наред.
Пусна я в кабинета си и я попита как бе прекарала в затвореното за посещения отделение на болницата. Не била прекарала добре, защото я били вързали с колани към леглото.
— Нима? — възкликна той.
Тя го изгледа мрачно:
— Да не мислите, че ви лъжа, Аксел?
— Разбира се, че не, но просто съм много учуден.
Тя седеше пред него със син пуловер с висока яка и сива пола, като лицето и бе леко отслабнало, но удачно гримирано, и му бе трудно да си я представи виеща с пяна на устата и завързана за болничното легло.
Измери й кръвното и й написа рецепта за лекарства.
— Става ми лошо от тези таблетки — оплака се тя. — Би ми се искало да ги спра!
Това той можеше да го разбере, защото през последната година бе качила почти десет килограма.
— Според вас, Солвейг, контролирате ли сега действията си?
— Страх ме е да заспя, защото тогава при мене се връщат онези мисли.
— Какво според вас ги предизвиква?
— Не мога да се отърся от мисълта, че ще се случи нещо ужасно. Вече видях много знаци за това!
— Нали обаче всичко зависи от това как ще бъдат изтълкувани — възрази меко Аксел.
Тя седеше и гледаше право пред себе си:
— Ето, вчера вечерта. Качих се в трамвая на площада пред гарата. Човекът, оказал се на съседната седалка, четеше "ВГ". Е, за онази жена, изядена от мечката.
— А, не, тя не я е изяла — успокои я Аксел.
— Когато се канех да слизам, към мене се приближи някаква стара жена. Помислих, че е сляпа, защото очите й бяха матови, като перли, но все пак тя се взря право в мене и ми каза: "Ти също го знаеш, защото го виждам по очите ти"— и ми подаде парче хартия. Изплаших се много и изпаднах в отчаяние, но все пак повече се изплаших. "Дадена ти е тази способност" — успя да ми прошепне тя, преди да сляза.