Аксел видя как на шията й пулсираше веничка.
— А какво беше написано на онази хартийка?
Преди да отговори, Солвейг огледа внимателно кабинета:
— "Откр. Единадесет: седем."
Той не разбра веднага:
— Това от Библията ли е?
Тя се порови в чантата си, извади дебела книжка, малък формат, и започна да я прелиства:
— Откровението на Йоан — намери нужното място и прочете: — "И когато свършат свидетелствуването си, звярът, който възлиза от бездната, ще воюва против тях, ще ги победи и ще ги убие".
— По-добре е да не срещате такива стари жени — каза Аксел, но Солвейг пропусна думите му покрай ушите си:
— Мислех цяла нощ за това. Това е знамение, Аксел, че се очаква да се случат много ужасни неща и ако аз и може би още шепа хора са разбрали това, аз трябва да го спра. Ето какво бе искала старицата от мене.
Тя произнесе всичко това с такова убеждение, че Аксел разбра, че щеше да му се наложи да звъни отново в болница "Улевол" и да изразява загрижеността си относно поредния пациент, изписан преждевременно. Знаеше, че е по-добре да не я разпитва повече, но не се сдържа:
— Когато бяхте миналия път тук… вие говорехте за някакъв човек, когото бяхте видели до административната сграда в "Майорстюа". За човек, приличащ на мене.
Тя гледаше към пода. Като че ли не бе чула въпроса и слава Богу, помисли си той, защото, задал го, веднага бе съжалил за това. Тя обаче вдигна очи и го погледна:
— Оттогава не се е показвал, Аксел. Обаче ще се появи. След като се случи ужасното, ще се появи отново. Аз ще ви предупредя. Ще научите за това преди всички други.
Телефонът звънна, докато заключваше вече кабинета си. Малцина знаеха директния му номер. Мириам бе една от тях. На дисплея се изписа стационарен номер от Осло. Аксел вдигна слушалката и отговори. Мъжкият глас в другия край на връзката се представи като Хендрик Давидсен, произнасяйки ясно "д" в средата на фамилията си.
— Жена ми е ваша пациентка — обясни той. — Трябваше да дойде днес при вас.
— Така е — отговори Аксел. — Сесилия Давидсен. Не дойде в определения й час.
— Затова ви и звъня. Никой не я е виждал от вчера.
Аксел се отпусна на стола:
— Ама вие какво? Нали вчера трябваше да отиде на преглед в "Улевол"?
— Да, за вчера беше. Излязла е от болницата в четири и петнадесет. И след това няма никакви признаци на живот от нея. Никога преди не й се е случвало такова нещо.
Тонът на Хендрик Давидсен бе делови, но Аксел чу как гласът му трепна при думите "признаци на живот".
— Вие, разбира се, сте съобщил в полиция?
— Обявиха я за издирване, но не могат да направят нищо повече. Поне засега…
Аксел предпочете да не пита какво означаваше "засега" при тази ситуация. Информира мъжа на Сесилия Давидсен за заболяването й. Той, изглежда, вече знаеше това. За късмет той не повдигна темата за посещението на Аксел в дома им със съобщението за резултатите от изследванията, но го разпита подробно как бе реагирала жена му на съобщената й диагноза. Аксел се постара да разкаже всичко така, че в думите му да няма и намек за нещо, което би могло да усили безпокойството на мъжа. Все още имаше надежда, че не се бе случило нищо сериозно. Все още имаше надежда. Бе обаче почти невъзможно да се повярва в това и той го бе разбрал още тогава.
24
Двойката, прекосила на зигзаг пътя до входа на баните във Фрогнер[37], се потопи с упоение в голям скандал. Жената — дребна, закръглена, с къдрави плитчици — спря по средата на платното. Едва се крепеше върху високите си токчета и изглеждаше така, сякаш се опитваше да запази равновесие, застанала на кокили.
— Щом така ти изнася, Йорген, продължавай по-нататък без мене — зави тя. — Няма да се влача с тебе, ако продължаваш така.
От паркинга излезе някаква кола. Онзи, когото тя нарече Йорген, хвана жената за ръката и й помъкна към отсрещната страна през улицата. Колата направи завой, заобикаляйки ги.
— Стига, Йорген. Няма да се влача с тебе, ако не се съвземеш!
— Ти ли ми казваш да се съвзема? — подразни я той. Мъжът бе висок, слаб и прегърбен. — Заради тебе ни изхвърлиха оттам.
— Като малко дете си, така или иначе! — настояваше тя на своето.
Той подсвирна:
— И къде ще се влачиш сама, след като не искаш да дойдеш с мене?
— Не е твоя работа, по дяволите!
— Стига де, Мили. Та ти си просто една мръсница. Как само ме хвана, думи нямам.
— Пак започна да дрънкаш глупости! Вече нищо не схващаш. Само се погледни!
— Себе си ли? И к’во толкова да се гледам?