— Имаме час, преди с началничката на отдела да тръгнем за пресконференцията — обяви Викен.
Нина мачкаше несъзнателно доклада, който лежеше на масата пред нея. Струваше й се смешно, че инспекторът постоянно наричаше Агнес Финкенхаген "началничката на отдела". Откакто бе получила тази длъжност, бе минала не повече от половин година. На всички бе ясно, че Викен бе пренебрегнат, защото имаше тридесетгодишен опит в полицията и си бе спечелил името на отличен следовател. Малцина можеха да се сравняват с него като ръководител на разследване, във всеки случай сред онези, които се надяваха да продължат да работят в отдела. И ако си бил лоялен към него, то винаги за тебе имаше място под крилцето му. А че това бе сигурно място за новаците, бе ясно не само на Нина. Той винаги защитаваше подчинените си пред началството. "Loud and clear— без страх и упрек" — както обичаше да казва самият той, използвайки английския израз. А бяха взели и им поставили за началник на отдела викинг, жена с десет години по-млада от него, която при това нямаше опит в разследването на насилствени престъпления. Викен се бе ограничил с коментара, че — видите ли — просто било невероятно какви висоти можели да се постигнат със завършването на вечерните курсове за ръководители в Икономическия институт. Особено ако си жена. След това нито веднъж не се бе изказвал по този повод.
— Не трябва ли да усилим допълнително екипа? — попита Ярле Фрьоен, главният юрист на полицията, когото бяха поставили начело на следствения екип, разследващ случая.
Това си бе направо виц: Той оглавяваше нещо си, а разследването се водеше от Викен! Фрьоен бе смятан за един от най-слабите служители в юридическия отдел. Сигурно затова Викен изглеждаше толкова доволен, че бяха му прикрепили именно него, реши Нина. Юристът на полицията бе отпуснат и дебел, а крушовидната му глава бе обградена отстрани с редки рижави кичури. Той бе малко по-възрастен от нея, но лесно би могъл да мине за четиридесетгодишен.
Викен, очевидно, прецени всичките "за" и "против", преди да отговори:
— Нека почакаме с това, докато не стане ясно какви знания ще ни потрябват при този случай.
— А какво става с онази, която намериха през нощта, с онази Давидсен? Знаем ли причината за смъртта? — попита Арве Нурбак.
Викен погледна към Йебсен:
— Какво знаеш за това, Нина?
— Свързах се с жената, която се занимава със случая в Института по съдебна медицина, Паярюд…
— Искаш да кажеш: Плотерюд — усмихна се Викен.
Нина Йебсен усети, че се изчервява:
— Да, така е. Тя е открила следи от инжекции по ръцете и краката на жената. Освен това са готови предварителните резултати от кръвния анализ.
— И едва сега ни го казваш! — прекъсна я Викен. — Е, какво, намерили ли са в нея сънотворно, наречено "Тиопентал"?
— Намерили са.
Викен подраска с нокти брадичката си. Както обикновено, бе с изгладена бяла риза.
— Не сме разгласявали информацията за това, че Хилде Паулсен е получила предозировка от същия този препарат — местеше поглед от един към другиго той. — Двете жени са убити по идентичен начин. Натрапва се изводът, че убийствата са извършени от един и същи човек или едни и същи хора — замълча той, за да даде възможност на всички да осмислят този факт, след което попита: — А времето на смъртта установено ли е?
— По думите на Плотерюд, в момента, в който е открито тялото, Давидсен е била мъртва от повече от десет часа, но по-малко от денонощие.