Сутринта обаче, когато Рогер Охейм бе вдигнал колата й с крика и се бе заел с гумите, тя седна на продънения диван в ъгъла и запрелиства вестник. Втората загинала жена бе оставила дете на осем години. Около мястото, където я бяха намерили, бяха открили следи от мечка. "Тук, в планините, ние винаги сме живели така, с мечки — бе казала Осе Берит преди няколко дни, когато Сигни й бе показала снимката на първата от убитите жени. — Може би поне сега ще разберат какво означава това."
Бе казала обаче и още нещо и Сигни въобще не можеше да го забрави: "Познавам хора, които са готови да стигнат далече, за да накарат градските важни клечки да си съберат акъла. Да, много далече — ще вземат например да упоят мечка, да я откарат по-близо до Осло и да я пуснат там". "Нали не мислите, че някой ваш познат би могъл да направи такова нещо!?" — бе протестирала Сигни. "Нищо не мисля. Знае ли обаче някой. Може пък и да имам такива познати, които да мислят точно нещо такова."
Именно тези мисли не даваха на Сигни да заспи. През последната седмица Осе Берит бе намекнала на няколко пъти, че знаела нещо за случилото се в Осло. И всеки път бе прокарвала все по същия начин двата си пръста пред устните си, сякаш затваряйки устата си с цип.
По времето, когато Рогер Охейм поставяше последната от зимните гуми, Сигни се реши. Не бе в състояние да пази повече това в себе си и й се налагаше да съобщи, където трябва.
28
От асансьора на първия етаж на сградата на полицейското управление в Осло излезе едър светлокос мъж и се приближи до гишето на дежурния.
— Нурбак, младши полицейски инспектор — каза той, подавайки ръка.
Ръкостискането му се оказа по-вяло, отколкото Аксел Глене очакваше, погледнал мускулестите бицепси на инспектора.
— Да отидем при мене — добави мъжа, кимвайки към вратата на асансьора.
Докато се изкачваха до необходимия им етаж, Аксел разглеждаше полицая. Той бе облечен с джинси и фланелка, като на пръв поглед бе около тридесетте, но може би заради гъстия бретон, закриващ челото му, изглеждаше по-млад.
— Сигурно не е лесно за лекар да напусне по средата на работния ден кабинета си — отбеляза той, сигурно за да намали напрежението, което възниква, когато двама непознати души се озоват очи в очи в асансьор.
— Да, прав сте — съгласи се Аксел, усмихвайки се.
Той участваше в работата на тридневен семинар за белодробните заболявания, но не започна да си изяснява защо го бяха помолили да дойде в управлението, а не се бяха ограничили с телефонен разговор. Ако се бе стигнало до това, той разбираше защо. Вчера вечерта му бе звъннала инспекторка и му бе казала коя се бе оказала убитата, намерена в парка "Фрогнер". След това позвъняване той не можа да заспи до полунощ и запомни много малко от онова, което се бе говорило днес на семинара.
Асансьорът спря на шестия етаж.
— Отиваме в червената зона — съобщи му инспекторът.
Поведе Аксел по коридор, чиито стени бяха боядисани в червено и линолеумът на пода бе в същия цвят, но инспекторът не му обясни какво означаваше този цветови код. Една от вратите близо до края на коридора бе открехната. "Казва се Арве" — успя да прочете табелката Аксел.
Приближиха се до бюрото, стоящо до прозореца в тесния кабинет. Прозорецът гледаше към хотел "Плаза", а наляво можеше да се види заливът Бьорвик със сградата на операта. На бюрото цареше порядък — купчина документи до компютъра, няколко тома със сборници от закони, а на рафтовете имаше папки с дела.
— Инспекторът ще дойде скоро. Искате ли кафе?
Аксел кимна и Нурбак излезе, а след това се върна с термос с кафе и три чашки:
— Захар? Мляко?
След като Аксел отказа, той каза:
— Аз също не обичам да развалям кафето с каквито и да е добавки.
В този момент вратата се отвори и Аксел се обърна. На прага стоеше нисък мъж с панталон и бяла риза с навити ръкави. Косата му вече бе започнала да оредява, а гъстите му бели вежди се срещаха над голям, хищно извит нос.