— Викен — представи се той, сядайки на най-близкия до вратата стол и без да се ръкува. — С младши инспектор Нурбак вече се познавате.
Разговорът — Аксел предпочиташе да мисли за тази среща като за разговор, въпреки че определението "разпит на свидетел" би й подхождало не по-малко — продължи повече от два часа. И защо трябваше да се проточва толкова? Той се готвеше да успее за ферибота, тръгваш в четири и половина. Днес бе негов ред да приготви вечерята. А Марлен трябваше да отиде на урок по музика. А освен това възнамеряваше да провери домашното на Том, което вечно отлагаше за после, поради което съвестта му го измъчваше често. Той обаче прикри нетърпението си и разказа всичко, което знаеше, за Сесилия Давидсен. Преди никога не бе попадал в ситуация, в която да го питат за умрял пациент, и се постара да отговори колкото се може по-подробно за заболяването й. Да, разбира се, че тази сериозна диагноза била шок за нея. Не, прогнозите не били никак добри. Трудно било да се каже дали би живяла поне три години.
За това го бе попитал светлокосият с бретона. Той вдигна очи от клавиатурата на компютъра си, на който пишеше показанията му, и отправи своя спокоен и прям поглед към Аксел. Когато се намесваше в разговора, той се изказваше с малко думи и гласът му бе спокоен и отпуснат, докато инспекторът правеше точно обратното— говореше бързо и прегракнало. Ако Аксел се готвеше да отиде да поседи някъде, да пийне бира с единия от тези двама полицаи, той без съмнение щеше да предпочете Нурбак. Вторият, Викен, бе обвит с някаква негативна аура и това потискаше Аксел.
Кога за последен път бил видял Давидсен? — искаше да знае Викен. Аксел съобщи датата на посещението си в дома й. Обичайна ли била такава практика — да се ходи по домовете на пациентите след края на работния ден? Старши инспекторът се държеше надменно, но Аксел все повече се дразнеше и нямаше желание да отговаря заради погледа му. Той замълча, защото никак не му се искаше да събужда в паметта си момента, когато бе звъннал на вратата и му бе отворила дъщерята на Давидсен, взряла се уплашено в него. "Вестителят на смъртта дойде" — бе си помислил той тогава. Не обаче на тази смърт, във връзка с която го разпитваха сега.
Разговорът обаче се въртеше не толкова около Сесилия Давидсен, колкото около Хилде Паулсен. Колко добре я познавал? Доколко тясно си сътрудничели? Общувал ли е с нея само по работа, или не? На кое точно място я бил срещнал през онзи същия ден? Срещал ли е по време на разходката си други хора? Аксел бе добър наблюдател и забелязваше много неща, дори и всякакви дреболии. За да се припомнят обаче всичките подробности от колоездачната му разходка, състояла се едва ли не преди три седмици, бе необходима уникална памет. Спомни си за жената с детето, седящо в самара на гърба й, и трима-четирима ловци. И разбира се, за възрастната двойка до Нурмаркския параклис. Можел да им опише подробно лицето на жената, ако се наложело. Освен това край него бил прелетял с голяма скорост колоездач, също около Нурмаркския параклис. А след като срещнал Хилде Паулсен, бил срещнал безкраен поток от тичащи и разхождащи се с кучета или без по пътя към Улеволсетер и обратно. При приближаването си до езерото Согнсван срещнал три жени с дългополи палта, омотани със забрадки, очевидно туркини или кюрдки. Едната от тях куцала, сякаш имала артроза на тазобедрената става. След тях вървял човек, когото бил виждал по телевизията. Преди бил водещ на една от програмите на държавната телевизия, а сега водел телевизионно шоу по друга, като, без каквото и да е съмнение, можел да бъде наречен "знаменитост". А след паркинга, малко встрани от брега, покрай него преминал колоездач с прикачена отзад велосипедна детска количка. По това време вече се било стъмнило и той си помислил, че — видите ли — вече било малко късничко да се влачи малко дете в горския парк. А защо самият той ходел пеша, след като имал велосипед? Той разказа за спуканата гума на задното колело, но тогава му се наложи да разказва и за тичането, и за къпането в езерцето. Не спомена обаче нито дума за колибата от смърчови клони. И сам не знаеше защо. Може би защото тази колиба му навяваше мисли за Бреде. А Бреде нямаше място в този разговор.
— Къде бяхте през втората половина на деня миналия четвъртък? — пожела да научи инспекторът. Чул отговора, той отбеляза сухо: — Виж ти. И през този ден отново колоездачна обиколка в горския парк? А пък аз си мислех, че лекарите работят денонощно. Имаше ли още някого с вас?
Аксел бе дошъл тук, за да разкаже всичко, което знаеше за двете убити жени, а не за да се отчита с какво се бе занимавал напоследък. Пресметна набързо и реши, че и Мириам нямаше място в този разговор.