Намери на перваза на прозореца диск на Арета Франклин и пусна "Chain of fools". Изпи половин чаша и усети приятна топлина в гърдите си. Не се решаваше да попита Мириам какво прави, когато й се прииска да преспи с някого, но да се поинтересува дали не й е тъжно без постоянен партньор бе друго нещо, така че защо да не я попиташе?
Мириам отпи от виното, остави чашата настрана и се облегна на облегалката на дивана, разтваряйки леко колене.
— Ами представи си, че на света има само един-единствен, който е определен именно за тебе — отговори тя с усмивка, — но ето, че той е женен и има семейство.
— Ти какво? Да не си намислила да се забъркваш с женен, с такава отрова? — така Анита наричаше мъжете, обременени със семейство. — Не е трудно да си хванеш такъв, но е доста по-трудно да го изтърпиш.
Мириам не можа да не се разсмее.
— А не, не… — и млъкна, загледана през прозореца.
— А тогава какво?
Анита усещаше, че не трябваше да разпитва така, че не си струваше да притиска Мириам, измъквайки всичките й тайни. Не трябваше да забравя, че Мириам бе по-скоро отдушник, отколкото приятелка. Не можа обаче да сдържи любопитството си.
— Можеш и да не ми казваш — сви обидено устни тя.
Мириам се замисли:
— От утре съм на практика в медицинския център на "Бугстадвейен".
— Нима? Колко интересно — отзова се леко разочарованата Анита.
— Вече няколко пъти съм виждала лекаря, който ще ръководи практиката ми. Чете ни лекции преди лятната ваканция. Разговарях с него в междучасията и след лекциите също.
— Хубава работа! — изхъмка Анита. — Това ли е онзи, как беше, един-единственият на света?
Мириам гледаше тавана.
— И ще е ръководител на практиката ти? Е, това би трябвало да е намеса на съдбата.
— Е, аз също се постарах. Размених се с друг студент, който ще отиде на практика там, където ме бяха пратили мене, а аз — на неговото място. Ти обаче вече чу, че казах, че е женен и има три деца. Най-малкото.
Анита се разсмя, като не си спомняше, откога не се бе смяла така.
— Това трябва да се отбележи.
Вече бе дванадесет без петнадесет. На Анита й се прииска да покаже последните снимки на Виктория на Мириам, които бяха направени наскоро, и седнала по-близо до момичето, прелистваше страниците на албума и вдишваше аромата на косата й. Вдигна кутията с виното, за да налее още, но Мириам покри чашата си с длан и стана от дивана.
Вече на входната врата, Анита я прегърна силно. Бузата на Мириам бе толкова нежна, колкото и на Виктория, и на Анита й се прииска неудържимо да притисне устни до тази буза и да помоли Мириам да остане. Мириам се освободи внимателно от обятията й.
Анита стоеше и гледаше след нея, докато тя се качваше към апартамента си на горния етаж. Бе се оказало лесно да се запознае с Мириам. И в същото време съвсем не я познаваше. Мириам изглеждаше винаги весела, но в нея се криеше нещо, сякаш носеше някаква мъка в себе си. Анита знаеше какво означава да тъгуваш, толкова добре го знаеше, че го забелязваше и в другите, дори и те да не го показваха.
4
Първите часове от дежурството минаха спокойно. Аксел Глене прие няколко пациенти, на които трябваше да се обработи болното гърло, заши няколко порезни рани и цепна един цирей. След полунощ тръгна по адреси. Вкара в болница старец на осемдесет и две години с белодробно възпаление, като се наложи да се поскара с младичкия лекар в приемната на болницата — на онзи и гласът му все още не бе мутирал напълно. В болницата бе изпратено и тригодишно дете, лежащо в легълцето си без сили и равнодушно към всичко — имаше обрив и висока температура. Жената, седяща под масата в кухнята си и виеща като заклана, отказваше да излезе оттам, ако не й дадат валиум, но веднага се успокои, когато й обеща да направи онова, което искаше.
В два и двадесет Аксел седеше на задната седалка на отиващата на повикване линейка. Бе изхвърлил от главата си всички мисли и се опитваше да си представи в общи линии какво го очакваше. Сведенията, които бяха получили, бяха откъслечни — кола излязла от пътя, вероятни тежки телесни повреди, че и по-лошо… Изведнъж пред очите му изникна образът на майка му — ето че тя става от стола и крещи обвинения в лицето му, наричайки го Бреде. Той затвори очи и чу гласа на баща си: "Бреде сам се поставя извън обществото. Ти обаче трябва да израснеш като човек, който е отговорен за постъпките си, Аксел". Когато на Бреде не му се бе учило, той се бе разхождал. И бе крадял пари от портфейла на баща си. Не само монети от по десет и петдесет йоре, но и едри банкноти. Бреде бе палил тревата в парцела зад къщата, така че се бе налагало да викат пожарната. Отначало Аксел се бе влачил след него, но в съответствие на това колко забавите на брат му бяха ставали все по-опасни, бе престанал да взима участие в тях. Наказанията бяха за неговия брат-близнак, но въобще не му въздействаха. Синът на участника в Съпротивата, героя от войната, по-късно — члена на Върховния съд и притежателя на множество правителствени награди полковник Глене позореше своя баща. Да изравни равносметката — ето в какво се бе състояла задачата на Аксел. Да демонстрира пред целия свят, че въпросът не е в проблемите на семейството. Скоро Аксел бе открил, че това съвсем не бе трудно. Сякаш невидими ръце го бяха насочвали напред.