— Не се дърпай!
— Лиза!
Алекс слезе от капака. Отзад се приближи Свен с клещи:
— Хайде да загасим двигателя.
— Чудесно. Той е почти напълно в съзнание, но все пак го наглеждай. Аз ще проверя дали не е имало друг пътник с него.
— Като че ли не изглежда да е така.
Аксел излезе на пътя. В далечината се чу сирена.
— Откарайте колата настрани — извика той на спрялата до него жена, за да може пожарната да се приближи по-близо.
Аксел насочи лъча на фенерчето си към сухия асфалт. Парчета стъкла, следи от автомобилни гуми. Колата бе дошла откъм север, от Танген, а не от Дал, както си бе помислил в началото. Тръгна бързо покрай пътното платно и подмина последната от спрелите до пътя коли. Наблизо имаше камениста могила и когато докторът я освети, видя, че върхът й е като срязан и е обсипан със стъкла и люспи от боя.
Тръгна обратно към катастрофиралата кола от другата страна на канавката. И на десетина метра от хълмчето видя момичето. Лежеше по гръб с разперени настрани ръце и крака. Съвсем млада бе. Нямаше нито една драскотина по бледото й лице. Широко отворените очи обаче плуваха в гъста розова пяна. Едва след като се наведе над нея, за да напипа пулса на шията й, видя, че почти нищо не бе останало от задната част на главата й.
След десет минути долетя вертолет. Констатираха същото, което и той. Момичето бе загинало на място. Шофьорът имаше смачкан гръден кош и очевидни вътрешни кръвоизливи. Взеха го със себе си. Аксел остана, държейки в ръцете си портфейла, който бяха намерили под седалките. Бяла кожа кожена украса, две джобчета за банкноти, едно — за документи. Извади шофьорската книжка и я поднесе към лампичката в купето на линейката. И по снимката я позна. Бе с година по-голяма от Том, а голямата й сестра бе учила в един и същи клас с Даниел. Майка й, както й самият той, бе член на родителското настоятелство в училището.
Обърна се към приближилия се полицай и му подаде документите:
— Местна е. Живеят във Фласкебек. Ако им звъните, майка й се казва Ингрид Брудал…
Полицаят закрета към колата си, прегърбвайки се и провличайки леко единия си крак.
— Почакайте! — извика Аксел след него. — Аз се връщам в Танген. Сам ще говоря с тях.
5
Фериботът опря борда си в края на крайбрежната улица и пътниците, станали вече от местата си и тълпящи се на палубата, се заблъскаха един другиго. Аксел се събуди от тласъка и погледна часовника си. Бе малко преди седем и половина. Не стана, докато опашката пред изхода не се разреди. Чак тогава се изправи непохватно на отеклите си крака, излезе на палубата и слезе на крайбрежната улица. От сутринта бе успял да дремне само час, е, може би час и половина. Струваше си да отиде до работата си пеша, но се чувстваше напълно изнурен и взе такси. Затвори очи и веднага задряма. Пред очите му се мяркаха картини от преживяната нощ. Колата, закачила се със задните си колела за пътното платно. Лежащото в канавката момиче — на повече от петдесет метра от колата! Звънецът на вратата на роднините й. Избухналата в коридора светлина. Съненото лице зад открехнатата врата — бащата на Лиза. Аксел го бе срещал веднъж-два пъти. Беше инженер, бе си спомнил Аксел, и се занимаваше с ремонт на корабни двигатели, като често бе в командировки. Сега обаче си бе вкъщи, бе стоял там и примижаващо, се бе вглеждал в тъмнината на преддверието, все още не знаейки на какъв вестител е отворил вратата на дома си.
Аксел поотвори очи — минаваха покрай парка "Дронинг". Шофьорката го погледна в огледалото за обратно виждане. Под очите й имаше торбички, а парфюмът, който ползваше, намирисваше на плесен.
— Тежко начало на работния ден — каза тя в пространството, без да уточнява дали имаше предвид своя ден или деня на своя клиент.
Той измърмори нещо неразбрано и отново затвори очи, за да пресече по-нататъшните й опити за завързване на разговор. След девет часа работният ден щеше да свърши. Той щеше да издържи. Имаше частна практика вече дванадесет години. Бе като да свириш на пиано — понякога се налагаше да импровизира, но в повечето случаи ръцете му сами вършеха работата си, колкото и да бе уморен. Не бяха малко дните, през които му се бе налагало да работи след безсънна нощ. Бе се справял. Тази сутрин обаче проблемът не бе само в умората. Бе в лицето на Лиза. Невредимо на пръв поглед — можеше да ти се стори, че спи. Като лицето на Марлен, когато се прокрадваше в тъмното към нея, за да я завие с одеялото. А след това го бе осветил с фенерчето, бе видял очите й… Прегърбил се, бащата бе седял на дивана и не бе вдигал погледа си от масата, докато Аксел бе разказвал за какво е дошъл. Изведнъж бе скочил от мястото си: "А Ингрид, какво, да я събудя ли?" "Да — бе потвърдил Аксел, — по-добре я събудете." И веднага след това се бе разнесъл вопъл от втория етаж. Бе ставал все по-силен, бе изпълнил цялата къща и въобще не бе преставал. Ингрид Брудал, с която Аксел се познаваше от родителските срещи и бе обсъждал училищните закуски и празнуването на Деня на независимостта, бе изтичала по стълбите по пижама. Бе крещяла непрекъснато и в онзи момент Аксел бе съжалил, че бе отишъл при тях.