Таксито спря рязко, разтърси го и го подхвърли напред. Някакъв тип, който по чудо се бе измъкнал изпод колелата, затича в тръст по-нататък през улицата. Шофьорката свали стъклото и изруга цветисто след мъжа. Добрал се до тротоара, той се обърна и се взря в нея.
— Стой! — извика Аксел.
Шофьорката вече бе дала газ и в момента преминаваше през кръстовището.
— Това пък защо? — протестира тя.
— Спрете до тротоара и ме почакайте тук.
Отвори вратата и се втурна назад, към кръстовището. Зърна отпред, по улица "Спурвейсгате", отдалечаващия се силует.
— Бреде! — извика той.
Мъжът не се обърна. Аксел се втурна да тича. Онзи също ускори крачка. Разстоянието между тях се бе съкратило до тридесетина метра, когато човекът изведнъж се скри в проход между къщите. Аксел дотича до ъгъла и нахлу в пустия заден двор. Спря се, дишайки тежко. "Е, де, по-спокойно, по-спокойно — опитваше се да се уговори сам той. — Нощта ти беше кошмарна. Трябва да издържиш целия ден. Това е всичко. Трябва да издължиш."
6
Когато Аксел пристигна в клиниката, в приемната вече го чакаха четирима пациенти — преди половин час трябваше да е поканил в кабинета си първия от тях. Минавайки покрай регистратурата, той кимна по посока на гишето. Рита говореше по телефона, но превключи разговора в режим на задържане и се обърна към него.
— Е, какво, жив ли си още? — обади му се тя с мелодичната си интонация, донесена от северните Области на страната.
— И сам не знам как — въздъхна той. — Какво имаме за днес?
— Никой, за съжаление, не е отменил посещението си, защото си твърде популярен за това.
Тя стана, отиде до кафеварката, поклащайки бедра, наля кафе в огромна чаша и му я подаде.
— Предупредих всички, че малко ще се позабавим, и помолих Ингер Беата да приеме един или двама от пациентите ти преди обяд, ако не смогваш.
Потупа го по рамото с майчинска загриженост:
— Спокойно, ще ти помогнем да преживееш и този ден, Аксел.
— Какво ли щях да правя без тебе? — усмихна й се с благодарност той.
Това не бе празна фраза, защото Рита успяваше да се грижи за всичко. Ако се налагаше, тя беше властна, ако ли не — приветлива. Когато решеше да си вземе отпуска, настроението му винаги се разваляше.
— Не забравяй и студента — напомни му тя.
— По дяволите, от днес ли започва?
За пореден път Аксел се бе съгласил да вземе на практика при себе си студент медик. Харесваше му да ръководи практики, но тази сутрин едва ли щеше да има търпение за педагогическите тънкости.
— Пуснах я в кабинета на Ула, който така или иначе ще е празен през цялото време, докато тя е на практика при нас.
— Тя ли? Нима не трябваше да е момче?
— Сигурно са се разменили. Вчера ти оставих бележка.
Той отпи от кафето. И видът му днес бе един, да не говорим за състоянието му, така че щеше да е по-добре практикантът да е момче.
— Е, извикай я при мене… Дай ми само пет минути да дойда на себе си.
Той се пльосна на стола, включи компютъра и разтърка лице с длани. Не бе виждал Бреде повече от двадесет и пет години. Не знаеше дори дали е жив. Седмици, че и месеци бяха минали от момента, в който си бе спомнил за брат си, ако не се смяташе онзи ден, когато майка му изведнъж се бе объркала. Не можеше да е видял Бреде. Просто бе гонил по улица "Спурвейсгат" някакъв тип, който приличаше на него… Аксел изведнъж усети колко е уморен. Струваше си, с превъзмогване, да се откаже за известно време от дежурствата в "Бърза помощ". Не изпитваше недостиг на пари.
Твърдият диск поскърцваше и простенваше, опитвайки се да се включи. "Когато компютърът стане готов за работа, тогава и аз ще съм готов — помисли си той. — Скрих необходимостта да се наспя в килера, заключих вратата му и изхвърлих ключа. Това е, готов съм." На вратата се почука.
— По дяволите! — изръмжа той, защото вече бе забравил за студентката.
Изправи се рязко и потупа няколко пъти бузите си.
— Show time[6]— каза на отражението си в огледалото и й извика да влезе.
Тя затвори вратата след себе си. Дланта й бе тесничка и топла. Казваше се Мириам. Не разбра фамилията й.