— Срещали сме се и преди — каза тя.
Той смръщи чело.
— Точно преди лятната ваканция. По време на терапевтичната практика ни четохте лекции за рака. Разговаряхме няколко пъти в междучасията.
— А, да — промърмори той.
В лекциите си бе подчертавал колко е важно да си бдителен, за да не пропуснеш онзи единствен пациент сред мнозината други, идващи при общопрактикуващия лекар с една или друга глупост — онзи единствен пациент, който наистина е сериозно болен.
— Разбира се. Сега ще извикаме първия пациент и вие ще седите по-тихо от муха на стената — този израз му харесваше и той сбърчи нос. — По-късно, разбира се, ще ви давам задачи, които ще трябва да изпълнявате самостоятелно.
Наложи се да пожертва обедната си почивка, но за сметка на това Аксел успя да приеме всички, като на никого не се наложи да чака повече от половин час. През втората половина от деня дори намери време да обсъди някои от случаите със студентката. Вече не се чувстваше уморен, бяха му дошли нови сили. Достатъчно мощни сили, за да издържи през целия този ден. Студентката, за късмет, се оказа спокойна. Освен това показа добри знания и задаваше точните въпроси. Дори знаеше за левкемията неща, за които той все още не бе чувал и се постара да не го покаже.
В четири без петнадесет той бе готов да извика в кабинета си последната пациентка. Прочете написаното от Рита в направлението й: "Сесилия Давидсен. Открила е бучка в гърдата си, страхува се". Отвори на монитора на компютъра картона й. Бе от три години негова пациентка, но досега бе идвала само веднъж на преглед и то защото бе настинала и й бяха трябвали болнични. На четиридесет и шест години, стюардеса, две вече пораснали деца и дъщеричка на осем години.
— Тази жена не би отишла напразно на лекар — каза на студентката той. — Имаме основание да я прегледаме по-сериозно.
Сесилия Давидсен бе висока и стройна, с къса боядисана в черно коса. Аксел веднага си я спомни. Тя свали ръкавиците си и подавайки му ръка, го погледна с лека усмивка, сякаш извинявайки се, че го е обезпокоила, без да е необходимо. В дъното на очите й обаче се таеше тревога.
Той й зададе всичките онези въпроси, които обикновено се задаваха в такива случаи — за кърменето и менструациите, и за това кога е забелязала, че нещо не е наред с гърдите й.
— Какво пък, да видим.
Тя разкопча блузата си. Той не я попита къде е открила уплътнението, за да го напипа сам. Бучката бе от дясната страна, точно под зърното. Бе с размер на бадем, неравна и почти неподвижна.
— Ще позволите ли на студентката ми да ви палпира?
Под мишницата на Сесилия Давидсен изби пот, въпреки че в кабинета не бе горещо.
— Девет от десет уплътнения в гърдите са доброкачествени — подчерта Аксел, докато студентката опипваше Давидсен. Веднага се виждаше, че не й е за пръв път, защото пръстите й се движеха уверено и систематично. — От само себе си се разбира, че ще направим всичко, което трябва.
— Мамограф ли?
— Колкото се може по-скоро. С подобни неща трябва да се оправяме веднага.
След като пациентката си отиде, той се обърна към студентката:
— Е, какво? Имаме ли в случая повод за безпокойство?
Тя се замисли за минута и поклати глава:
— Според външния ви вид — не, но уплътнението там е с доста големи размери.
— Като лекари, ние трябва винаги да предполагаме най-лошото — изрече наставнически Аксел. — Съвсем не е задължително обаче да се съобщава най-лошото. Дотогава, докато не се знае със сигурност.
И прекара ръка по скулата си.
— Не ми хареса бучката й — заяви уверено Мириам. — И три лимфни възела под мишницата й са увеличени.
Той заудря бързо по клавиатурата и разпечата направление.
— Ще тръгне с днешната поща. И лично ще звънна в болницата. Трябва да я приемат до края на седмицата. Ще се опитам да го постигна — погледна часовника си той. — Трябва да хвана ферибота, който тръгва в четири и половина. Утре можете да поговорите с един-двама пациенти без мене.
Обикновено не избързваше с това до втората седмица от практиката, но тази студентка — Мириам май се казваше? — правеше впечатлението на човек, който вече е готов за самостоятелно изпълнение на такива задачи. Той рядко грешеше в това отношение.
— Аз съм с кола — каза му тя. — Ако искате, ще ви откарам до пристанището.
Той я изгледа учудено:
— Това е много любезно. Изглежда, че знаете къде отивам.
Тя сведе поглед:
— Вие го казахте — на ферибота… Значи живеете в Несоден или някъде наблизо.
Караше колата толкова спокойно, колкото и говореше, като тръгна съвсем гладко. Той се облегна на облегалката на седалката и затвори очи. Като че ли тя и не очакваше друго от него. Сякаш не изпитваше никакво неудобство от това, че той не бе в състояние да поддържа разговор.