Смехът й вече не избухваше така невъздържано, а очите й, стаили тайната им, ставаха по-дълбоки и сякаш отново придобиваха детинския израз, който продължаваше да живее в другите черти на лицето й. Когато я видеше, облъхната от красотата, с която я бе дарил, той изпитваше гордостта на творец, на баща.
Срещнеха ли се, във въздуха започваше да витае нежност, подобна на призрачно дете, което при раздялата им отнасяха и приспиваха. Но дори през тези месеци на дълбоката тайна, в която лежаха един до друг като в топла тъмнична килия и обсъждаха все по-възбудено какво ще правят, щом тайната им рухне и всички я узнаят, от време на време насреща му проблясваше безспорната обвинителна суровост на погледа й, макар и смекчавана от сълзи и притома. Да, тая суровост бе обвинителна, но в нея имаше нещо по-съществено. Съвестта му отбягваше да назове настойчивото желание, което я пораждаше и което — неусетно разбра — бе неспособен да осъществи. На раздяла, в мига преди вратата да се затвори, тя винаги отправяше към него онзи поглед, който оставаше и го преследваше като равното отекващо звънтене на кристални чаши. При последната им среща, когато всички ласкави месеци им бяха вече отнети, оголеният й поглед сипеше ярост.
— Не ме ли обичаш?
Две къщи бяха обзети от смут и неудържимият инстинкт, който го бе тласнал към нея, се бе превърнал в жалка необходимост да се крие и моли за прошка.
— Не достатъчно. — Каза го простичко, като факт, като истина, която е станала очевидна.
Но тя го прие като смъртоносен удар и на лицето й, пребледняло и измъчено от сътресенията през последните дни, изпод двата тъмни полумесеца изопнати коси, погледът й се възвърна към живот, така хладно овладян и неумолимо враждебен, че седмици наред, затвореше ли очи, неизменно го съзираше, подобно на нажеженото желязо, което ослепеният сигурно дълго вижда с незрящите си очи.
Сега, отново в Ню Йорк, докато се разхождаше сам, сит и доволен от ползотворния разговор, той се почувствува дотолкова изцелен, че закопня раната му да се отвори наново. Градът насочваше срещу него проблясващите си наточени остриета. Струваше му се, че бледият овал на всяко лице, което се изплъзва от погледа му, крие възможността да е нейното. Усещаше, че тя го търси. Ала къде? В неин стил бе да се шляе, хей така, по улиците, да ги обикаля усмихната, с надежда да го срещне. Обзе го предчувствие, че ще я види… И ето, да, това бе тя — изчакваше, за да пресече Четиридесет и трета улица, застанала между две куриерчета пуерториканци, с гръб към него. Не можеше да сбърка очакването, което се долавяше в наклонената глава, момичешката извивка на скулестите гладки страни, тежкото руло от лъскави коси, така изопнати, че той все си представяше как фибите се забиват болезнено в кожата й. Застана редом с нея и тъкмо да се пошегува, за да види изненадата по лицето й, тя се превърна в сбръчкана, изрисувана жена с увиснала долна устна. Невярващ на очите си, той се озърна и погледът й мигом проблесна иззад трепкащата остъклена фасада на модерна банка. Пресече улицата и надникна вътре, но във фоайето на банката нямаше никой, когото да е срещал някога; само няколко декоративни тропически растения му се сториха смътно познати.
Върна се на работа. За тази командировка фирмата му бе предоставила кабинета на един служител в отпуск. Успя да се съсредоточи благодарение на постоянното си внушение, че му остават само пет минути за работа и тя ще дойде. Щом телефонът на бюрото му иззвъня, той реши, че се обаждат от пропуска да му съобщят за една смутена жена с поразителни очи, която го търси. Излезе в коридора и там мярна някаква секретарка, която мигновено се скри от погледа му, но при приликата сърцето му заблъска в гърдите. Върна се в кабинета и се изненада, че не я завари да разглежда с насмешлива усмивка окачените по стените пожълтели рисунки на деца (децата на друг човек). Отегченият следобед лепеше сенки по стените. Небостъргачите зад прозореца запроблясваха в светлини. Излезе от асансьора и се намери сред хладния многолюден сумрак, благодарен за деликатността й: в неин стил беше да изчака края на работното му време, за да не го смущава, и чак тогава да оповести присъствието си. В разпокъсаните часове, принадлежали на двама им, тя винаги приемаше ролята на предана съпруга. Но сега, сега вече можеше да прекрати грижовното си укриване, а той със спокойна съвест да я покани на вечеря. Надникна в портфейла си да провери има ли достатъчно пари. Реши, че ще й откаже да гледат някоя пиеса, защото тя непременно щеше да му предложи подобна идея — обичаше театъра. Но времето, което имаха, бе твърде оскъдно, за да го пилеят в присъствието на странични неща.