След малко ще започне припевът: той най-много ми харесва заради стремителния си порив напред, като на канара, издадена над море. Засега се чува единствено джазовият оркестър; няма мелодия, само ноти, рой леки трептения. На тях не се полага отдих, в непоклатим ред те се пораждат и замират, без никога да им се даде воля да се разраснат и обособят. Припкат, напират, пътьом ме поразяват с рязък замах и изчезват. Ще ми се да ги спра, но ми е известно, че успея ли да задържа някоя от тях, между пръстите ми ще остане само дрезгав, протяжен звук. Трябва да приема тяхната смърт; трябва даже да я желая — малко усещания ми действат по-остро и по-силно.
Започвам да се сгрявам, да се чувствам щастлив. Още няма нищо особено, просто дребно щастийце сред Погнусата — то набъбва в дъното на слузеста тиня, в дъното на нашето време, време на лилави тиранти и изтърбушени канапета, щастийце, съставено от дълги вяли мигове, които се разливат по ръбовете си като мазни петна. Едва-що родено, то е вече старо, струва ми се познато от двадесет години.
Има и друго щастие: извън мен съществува стоманеният отрязък на краткотрайната музика, която прекосява нашето време от край до край, отрича го и го раздира с дребните си, остри шипове; има друго време.
— Господин Рандю играе купа, хвърляй асото.
Гласът се носи и заглъхва. Нищо не накърнява стоманения отрязък, нито вратата, която се открехва, нито студеният полъх, който обгръща коленете ми, нито новодошлият ветеринарен лекар с дъщеричката си: музиката пронизва смътните очертания, преодолява ги. Щом сяда, момиченцето се захласва — вцепенено, с ококорени очи, то слуша и търка юмруче о масата.
Още няколко минути и негърката ще запее. Изглежда неминуемо, тъй силна е необходимостта в тази музика — нищо не може да я прекъсне, нищо, дошло от тукашното време, в което светът се разплува; тя ще секне от само себе си, по собствена повеля. Ако харесвам прекрасния глас, то е главно затова — не заради неговата мощ или печал, а защото представлява събитието, подготвяно тъй отдалеко чрез безчет ноти, които замират, за да се роди то. И все пак съм напрегнат: колко малко е нужно, за да спре плочата — една скъсана пружина, една приумица на братовчеда Адолф. Странно и затрогващо е, че тази твърдост е тъй крехка. Нищо не може да я накърни и всичко може да я прекърши.
Последният акорд заглъхва. Сред последвалата кратка тишина ясно чувствам, че нещо назрява, че нещо се е случило.
Тишина.
Ето какво се е случило: Погнусата е изчезнала. Когато гласът се извиси сред мълчанието, усетих как тялото ми укрепва и как Погнусата се разсейва. Почти мъчително ми бе да стана изведнъж тъй твърд, налят с кръв. А протяжността на музиката набъбваше, виеше се като фъртуна. Тя изпълваше залата с металната си прозирност и разбиваше о стените жалкото ни време. Аз съм вътре в музиката. В огледалата се вихрят огнени кълба; димни обръчи ги опасват и кръжат, като забулват и разбулват жестоката усмивка на светлината. Халбата бира се е смалила, снишила се е върху масата — изглежда плътна, неотменима. Искам да я поема, да усетя тежестта й, протягам пръсти… Боже Господи! Променени са най-вече движенията ми. Поривът на ръката ми се разгръща като величава музикална тема, преплита се с песента на негърката; струва ми се, че танцувам.
Лицето на Адолф е тук, пред шоколадено кафявата стена; изглежда съвсем близко. В мига, когато ръката ми обгръща халбата, виждам главата му — тя е осезаема и неизбежна като заключение. Притискам пръсти към стъклото, наблюдавам Адолф — щастлив съм.
— Ето!
Един глас се възнася на фона на глъчката. Проговорил е съседът ми, старецът със спечена плът. Бузите му се открояват като виолетово петно върху кафявата кожа на канапето. Шляпва една карта пред себе си. Асо каро.
Младежът с кучешката физиономия обаче се усмихва. Надвесен над масата, червендалестият го гледа изпод вежди, готов да скокне:
— Ей на!
Ръката на младежа излиза от сянката, за миг се рее, бяла, отпусната, после внезапно връхлита като ястреб и плясва картата върху сукното. Червендалестият здравеняк рипва:
— По дяволите, цака!
Силует на поп купа се очертава между сгърчените пръсти, които го обръщат възнак, и играта продължава. Поп за чудо и приказ, плод на толкова кроежи, на толкова отмрели движения. Ето че и той на свой ред отмира, за да се родят нови кроежи и нови движения, атаки, отговори, превратности, безброй дребни приключения.