— … да имам като вас късмета да напиша книга.
Трябва да кажа нещо.
— Късмет… — изричам с нотка на съмнение. Той криво разбира значението на отговора и бързо се поправя:
— Трябваше да река „заслуга“, господине.
Изкачваме стълбата. Не ми се работи. На масата някой е оставил „Йожени Гранде“ — книгата е разтворена на страница двадесет и седма. Машинално я вдигам, прочитам страница двадесет и седма, а после и двадесет и осма: нямам сили да почна от началото. Самоукия пъргаво се запътва към лавиците; връща се с две томчета, които оставя върху масата с вид на куче, изровило кокал.
— Какво четете?
Струва ми се, че му е неприятно да сподели — леко се поколебава, опулва големите си унесени очи, после ми подава книгите някак неохотно. Те са „Торф и торфища“ от Ларбалетрие и „Хитопадеша или полезното обучение“ от Ластекс. Е, та какво? Не разбирам защо се смущава: според мен и двете четива са напълно пристойни. За да ми е чиста съвестта, разлиствам „Хитопадеша“: не откривам друго освен възвишени слова.
3 часът
Зарязах „Йожени Гранде“. Залових се за работа, но без желание. Самоукия вижда, че пиша, и ме наблюдава с благоговейна завист. От време на време вдигам глава и съзирам твърде високата му колосана яка, от която се подава птича шия. Дрехите му са охлузени, но ризата е ослепително бяла. От същия рафт току-що е взел нова книга, чието заглавие разчитам наопаки: „Стрелата на Кодбек“ — историческа хроника за Нормандия от госпожица Жули Лаверн. Изборът на Самоукия винаги ме изненадва.
Внезапно си припомням имената на последните разучавани от него автори: Лаверн, Ламбер, Ланглоа, Ларбалетрие, Ластекс. Просветва ми и схващам неговия метод: той се самообразова по азбучен ред.
Съзерцавам го почти с възхищение. Каква огромна воля е необходима за бавното и упорито осъществяване на една тъй изчерпателна програма! Един ден преди седем години (казвал ми е, че се просвещава от седем години) той тържествено е влязъл в тази читалня. Обходил е с поглед неизброимите книги по стените и навярно по примера на Растиняк е рекъл: „А сега да видим, хуманитарни науки: аз или вие!“ После е отишъл да вземе първата книга от първия най-краен десен рафт; отгърнал е първата страница със страхопочитание, примесено с непоколебима решителност. Днес е на буквата Л. К подир И, Л подир К. Без преход е минал от някое изследване за твърдокрилите насекоми към квантовата теория, от труд, посветен на Тамерлан, към католически памфлет против дарвинизма и нито за миг не е излязъл от релси. Всичко е прочел, складирал е в главата си половината познания за партеногенезата, половината от доводите против вивисекцията. Зад него и пред него се простират цели светове. И скоро ще дойде денят, когато той ще затвори последния том от последния най-краен ляв рафт и ще каже: „А сега?“
Време е за следобедната му закуска и той с простодушен вид похапва хляб и блокче шоколад. Клепачите му са сведени и мога на воля да наблюдавам красивите му, извити като на жена ресници. От него лъха на престоял тютюн, а когато издиша, този мирис се примесва със сладко ухание на шоколад.
Петък, три часът
Насмалко да се хвана в капана на огледалото. Избягвам го, затова пък попадам в клопката на стъклото: чудя се какво да правя и с отпуснати ръце пристъпвам към прозореца. Строежът. Оградата, Старата гара. Старата гара. Оградата. Строежът. Прозявам се тъй широко, че очите ми се насълзяват. В дясната си ръка държа лула, а в лявата — пакет тютюн. Би трябвало да натъпча лулата. Но просто нямам сили. Ръцете ми висят, опирам чело в стъклото. Старината долу ме дразни. Упорито ситни, погледът й е зареян. Понякога застива боязливо, сякаш се е докоснала до невидима опасност. Сега е точно под прозореца; от вятъра полите й лепнат о коленете. Спира, оправя забрадката си. Ръцете й треперят. Отново тръгва — виждам я в гръб. Дърта мокрица! Предполагам, че ще свърне вдясно, по булевард „Ноар“. Остават й още стотина метра; при скоростта, с която се движи, ще й трябват поне десетина минути, така че цели десет минути ще стоя загледан след нея, с долепено до стъклото чело. Тя на двадесет пъти ще спира, пак ще поема и пак ще спира…
Виждам бъдещето. То е тук, насред улицата, съвсем мъничко по-бледо от настоящето. Защо му е да се осъществява? С какво повече ще се обогати? Бабичката се отдалечава, куцук-куцук, заковава се на място, подръпва подалия се изпод забрадката сив кичур. Отново закрачва, беше там, сега е тук… вече губя представа — дали виждам нейните движения, или ги предвиждам? Престанал съм да различавам настоящето от предстоящото, което все пак има трайност, превръща се в действителност; постепенно старицата напредва по безлюдната улица, мести грубите си мъжки обуща. Именно това е времето, голо-голеничко време, то бавно се влива в съществуването, помайва се, а като се появи, изпитваш отвращение, понеже осъзнаваш, че отдавна е било налице. Старицата се приближава към пресечката, вече е само вързопче черни дрипи. Добре, нямам нищо против, това поне е ново, женицата не беше там преди малко. Но новостта е помрачена, опетнена, в никакъв случай не носи изненада. Бабичката ще свие зад ъгъла, ето че свива в продължение на цяла вечност.