Откъсвам се от прозореца и обикалям стаята, като се олюлявам; огледалото ме впримчва, взирам се и ми става противно от самия мен — поредна вечност. Накрая се изплъзвам от своя лик и се тръшвам на леглото. Гледам тавана, иска ми се да заспя.
Покой. Покой. Вече не чувствам приплъзването, докосването на времето. На тавана съзирам образи. Първо светлинни кръгове, после кръстове. Пърхат. Сетне се очертава нова картина, този път вдън зениците ми. Едро приклекнало животно. Съзирам предните му нозе и самара. Останалото се мержелее. Все пак ясно разпознавам камилата, която видях в Маракеш, привързана към един камък. На шест пъти краката й се подгънаха, тя се свлече и отново се изправи, а хлапетиите се кискаха и я насърчаваха с крясъци.
Преди две години беше чудесно — стигаше ми да затворя очи и главата ми тутакси забръмчаваше като кошер, привиждаха ми се лица, дървеса, къщи, една японка от Камайси, която се къпеше гола в бъчва, един убит русин със зейнала на корема голяма рана, от която се стичаше кръв и образуваше локва около него. Припомнях си сладостта на кускуса, мириса на зехтин, който по пладне се носи из улиците на Бургос, уханието на копър в Тетуан, свирнята на гръцките пастири и изпитвах вълнение. Тази радост отдавна е изчерпана. Нима днес ще се възроди?
В главата ми ярко слънце пропада рязко, подобно на плака в магически фенер. Сподиря го късче синьо небе; подир няколко труса то застива неподвижно и сякаш ме озарява вътрешно. От кой ли ден в Мароко (или в Алжир? или в Сирия?) изневиделица се е отронил този блясък? Миналото ме поглъща.
Мекнес. Как ли изглежда онзи планинец, който ни стресна в една уличка между Берденската джамия и прелестното, засенчено от голяма черница площадче? Той връхлетя право към нас. Ани вървеше от дясната ми страна. Или пък от лявата?
Слънцето и синьото небе се оказаха лъжовни. За стотен път се подвеждам. Спомените ми са като жълтиците в кесията на дявола: когато я развързали, вътре намерили само сухи листа.
От планинеца не съзирам вече нищо друго освен едро, избодено, млечнобяло око. Дали окото изобщо е негово? Лекарят, който веднъж в чужбина ми разказваше за криминалното абортаджийство в своята страна, също беше едноок. Помъча ли се да си спомня лицето му, в представата ми изниква подобна белезникава очна ябълка. Двамата сякаш имат едно-единствено око, като норните23, и последователно си услужват с него.
Колкото до площада в Мекнес, където при това ходех всеки ден, с него положението е още по-просто — вече изобщо не го виждам. Съхранил съм смътното чувство, че е бил прелестен, и четири неразривно свързани думи: прелестен площад в Мекнес. Ако замижа или зарея поглед в тавана, вероятно ще успея да възстановя сцената: в далечината дърво, а към мен се носи тъмна набита фигура. Всичко това си го измислям за случая. Мароканецът беше висок и сух, впрочем съзрях го едва когато ме докосна. И тъй, още ми е известно, че е бил висок и сух; някакви частични сведения все пак са се запазили в паметта ми. Ала вече нищичко не виждам — колкото и да се ровя в миналото, от него изтръгвам само откъслечни образи и не ми е съвсем ясно какво точно представляват те, нито дали са спомени, или небивалици.
Всъщност доста често дори подобни откъслеци ми убягват; останали са само думи — още съм способен да разправя историите, и то да ги разправя твърде цветисто (по сладкодумие мога да се меря с всекиго освен с морски капитани и с професионални литератори), но предлагам само обвивки. Те показват как някакъв човек сторил едно или друго, но сякаш не става дума за мен, аз нямам нищо общо с въпросната личност. Той обикаля из страни, за които не съм по-наясно, отколкото ако кракът ми не е стъпвал там. Понякога споменавам някое от звучните названия, които се срещат по географските атласи — Аранхуес или Кентърбъри. Те пораждат у мен чисто нови представи, каквито четивата изграждат у хората, които никога не са пътували — мечтая въз основа на думи, нищо повече.
23
В германската митология — общо название на трите девици, които решават съдбините на смъртните (Урдхри — миналото, Вердханди — настоящето, и Скул — бъдещето). — Б.пр.