На сто мъртви случки все пак се падат една-две оцелели. Тях извиквам в мислите си предпазливо, само от време на време, не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ. Тутакси спирам, бързо отклонявам мисълта си; не искам да изморявам спомените. Напразно е — идния път, когато се върна към тях, повечето ще са застинали.
Вяло понечвам да стана, за да взема от натиканото под масата сандъче снимките на Мекнес. Защо ли? Подобни възбудителни средства вече не влияят на паметта ми. Онзи ден открих под една попивателна малка излиняла фотография. Усмихната жена край водоскок. Известно време се взирах в нея, без да я разпозная. После на обратната страна прочетох: „Ани — Портсмут, 7 април 1927 година.“
Никога тъй остро като днес не съм изпитвал чувството, че ми липсват съкровени вътрешни измерения, че съм ограничен в своето тяло, в безтегловните мисли, които то изпуска като мехурчета. Съграждам спомени от настоящето. Аз съм отритнат, изоставен в настоящето. Не мога да му се изплъзна и напусто се мъча да се добера до миналото.
Чука се. Самоукия е — съвсем забравих за него. Бях обещал да му покажа снимки от пътешествията си. Да го вземат дяволите.
Той сяда на един стол; задникът му е стегнат и едва докосва облегалката, а горната част на тялото е напрегната и наклонена напред. Скачам от леглото и светвам лампата.
— Но защо, господине? Прекрасно беше иначе.
— Само че нямаше да видим нищо от снимките…
Поемам от ръцете му шапката, с която се чуди какво да прави.
— Наистина ли, господине? Ще ми ги покажете ли?
— Ама разбира се.
Правя си сметката, че ще мълчи, докато ги разглежда. Мушвам се под масата, избутвам сандъчето току до лачените му обувки и полагам в скута му тесте пощенски картички и фотографии — Испания и Испанско Мароко.
От ведрия му открит израз обаче ми става ясно, че жестоко съм се излъгал в надеждите да му запуша устата. Той хвърля поглед към един изглед от Сан Себастиан, сниман от хълма Игуелдо, внимателно го оставя на масата и за кратко се умълчава. После въздъхва:
— Ах, господине. Голям късмет имате. Право викат хората, че пътешествията са най-добрата школа в живота. Съгласен ли сте, господине?
Махвам неопределено с ръка. За щастие той не се е доизказал.
— Сигурно у човек настъпва същински прелом. Ако някога ми се случи да тръгна на път, предполагам, че преди да замина, ще пожелая да отразя писмено и най-незначителните черти на своя характер, за да мога след завръщането си да сравня какъв съм бил и какъв съм станал. Четох, че някои пътешественици дотолкова се променяли и телом, и духом, та като се приберели у дома, били неузнаваеми дори за най-близките си роднини.
Разсеяно опипва дебелата пачка фотографии. Взема една, но без да погледне, я оставя на масата; после се вторачва в следващата, която изобразява фигура на свети Йероним, издялана на амвона в Бургоската катедрала.
— Виждали ли сте наметнатия с животинска кожа Христос, който се намирал в Бургос? Има една много интересна книга за разните статуи на божества, покрити с животински и дори с човешки кожи, господине. Ами Черната Богородица? Или тя беше в Сарагоса, а не в Бургас? Но може би и в Сарагоса има нещо подобно? Вярно ли е, че хората ходели на поклонение и я целували? Имам предвид статуята в Сарагоса. А истина ли е, че личала нейна стъпка върху една плоча? Която била в някакъв трап? И там майките водели рожбите си?
Изопнат като струна, той с две ръце побутва въображаемото дете. Сякаш отхвърля даровете на Артаксеркс.
— Ах, господине, обичаите са… са чудно нещо.
Леко задъхан, той издава към мен едрата си като на магаре челюст. От него лъха на тютюн и жабуняк. Изразителните му замечтани очи сияят като огнени кълба, а рядката косица трепти подобно на ореол около главата му. В тази глава самоеди, папуаси, мадагаскарци, жители на Огнена земя честват най-странни празници, изяждат грохналите си бащи или децата си, до припадък се въртят на място под звуците на тъпани, изпадат в амок, изгарят мъртъвците, излагат ги по покривите или ги пускат по реките в осветени с факли ладии, съвкупяват се безразборно, майка със син, баща с дъщеря, брат със сестра, осакатяват се, скопяват се, разтягат устните си със специални приспособления, с резци очертават по телата си образи на уродливи зверове.
— Допустимо ли е да се споделя схващането на Паскал, че обичаят е втора природа?
Вторачил е черните си очи в моите и проси отговор.