— Зависи от случая — казвам.
Той си отдъхва.
— И аз така смятам, господине. Но нямам вяра в себе си. Човек трябва всичко да е изчел.
От следващата фотография обаче се прехласва. Надава радостен вик.
— Сеговия! Сеговия! Та аз съм чел книга за Сеговия!
После си признава с достойнство:
— Знаете ли, господине, не си спомням името на автора. Понякога ми се губят подробности. Н… Но… Над…
— Невъзможно — заявявам рязко, — стигнали сте едва до Лаверн.
Тутакси съжалявам за изреченото: в края на краищата никога не е споделял с мен подхода си към книжнината, който навярно е израз на тиха лудост. Действително той се сконфузва и плачливо нацупва дебелите си бърни. Сетне обронва глава и разглежда десетина картички, без да продума.
Само след тридесет секунди обаче ясно виждам как с цялото си същество набъбва от див възторг и просто ще се пръсне, ако не го излее:
— Щом завърша образованието си (по мои сметки ще ми трябват още шест години), ще помоля да се присъединя към някоя група от студенти и преподаватели, които ежегодно обикалят по море из Близкия изток. Бих желал да избистря определени познания — изрича той мазно, — пък и ми се ще да изживея нещо неочаквано и ново — приключения, така да се каже.
Снишил е глас, а на лицето му се изписва дяволит израз.
— Какви приключения? — питам изненадан.
— Ами всякакви, господине. Объркваш влака. Слизаш в непознат град. Загубваш си портфейла, арестуват те погрешка, нощуваш в затвора. Господине, струва ми се, че приключението може да се определи като събитие, което надхвърля обикновеното, без непременно да бъде необикновено. Често се споменава за магията на приключенията. Според вас правдив ли е този израз? Бих искал да ви задам един въпрос, господине.
— Какъв?
Той поруменява и се усмихва.
— Сигурно ще ви прозвучи нахално…
— Нищо, кажете.
Накланя се към мен и с премрежени очи пита:
— Много приключения ли сте изживели, господине?
Машинално отвръщам:
— Доста.
Отмествам се назад, за да избягна зловонния му дъх. Да, отговорих машинално, без да се замисля. Обикновено наистина се гордея с многобройните си преживелици. Днес обаче едва съм продумал и тутакси ме доядява на самия мен — струва ми се, че лъжа, че в живота не ми се е случило и най-мижавото приключенийце, или по-скоро, че вече дори не проумявам значението на думата. А същевременно на плещите ми тегне обезсърчението, обзело ме в Ханой преди близо четири години, когато Мерсие настояваше да тръгна с него, а аз безмълвно се взирах в кхмерската статуетка. Налице е и ПРЕДСТАВАТА, едрата бяла маса, която тъй ме бе отвратила тогава — не ми се е явявала от четири години насам.
— Мога ли да ви помоля… — казва Самоукия.
И таз добра! Да съм му разправел някое от бележитите си приключения. Само че по въпроса думица вече не ми се ще да обеля.
— Ето това — изричам, като се надвесвам над тесните му рамене и забивам показалец в една от снимките, — това е Сантиляна, най-китното селце в Испания.
— Сантиляна на Жил Блас24? Не вярвах, че действително съществува. Ах, господине, колко плодотворни са разговорите с вас. Личи си, че сте пътували.
Отпратих Самоукия, след като натъпках джобовете му с картички, репродукции и снимки. Той си тръгна предоволен, а аз угасих лампата.
Сега съм сам. Не напълно. Пред мен все още се мъдри онази представа и чака. Свила се е на кълбо, кротува като тлъста котка; нищо не изяснява, не мърда — просто отрича. Не, не съм преживял приключения.
Натъпквам лулата си, запалвам я, изтягам се на кревата и мятам едно палто връз краката си. Чудно ми е, че се чувствам тъй тъжен и отмалял. Дори да е вярно, че никога не съм имал приключения, какво значение има? Първо на първо, според мен всичко опира до думите. Например случката в Мекнес, за която се сетих преди малко: един мароканец ми налетя и се опита да ме намушка с голям нож. Аз обаче го ударих с юмрук и го уцелих над слепоочието… Тогава той се развика на арабски, стече се гъмжило от въшльовци, които ни гониха по петите чак до сука Атарен. Е, добре, това може да се нарече всякак, но тъй или иначе, е случка, която АЗ съм преживял.
Съвсем се е мръкнало и вече не мога да разбера дали лулата ми гори. Минава трамвай: червена мълния по тавана. Следва го тежък камион, от който сградата се разтърсва. Часът вероятно е шест.
Не съм изживял приключения. Сполитали са ме истории, събития, произшествия, все едно как ще ги назова. Но не и приключения. Започвам да проумявам, че въпросът не е в думите. Имаше нещо, на което държах повече, отколкото на всичко останало, макар да не го осъзнавах ясно. Не беше любовта, нито вярата, славата или богатството. Беше… Накратко, въобразявах си, че в определени мигове животът ми може да придобие рядък и скъпоценен смисъл. Не че ми бяха необходими изключителни обстоятелства — едничкото, за което копнеех, бе мъничко пречистеност. Настоящият ми живот не блести с нищо особено, но от време на време, когато в кафенетата звучеше музика например, досега аз се връщах назад и си казвах: „Някога, в Лондон, в Мекнес, в Токио, съм преживял чудни мигове, приключения.“ Именно това днес ми бива отнето. Внезапно, без видима причина, разбирам, че съм се самозалъгвал в продължение на десет години. Приключенията са в книгите. Естествено, всичко, за което се разказва в книгите, действително може да се случи, но не по същия начин. А тъкмо начинът, по който събитията настъпват, бе важен за мен.
24
Герой от едноименен роман на френския писател Льо Саж (1668–1747), който под формата на приключенията на един младеж в Испания предлага сатирична картина на тогавашното френско общество. — Б.пр.