Выбрать главу

Небето беше бледосиньо, тук-там се виеше лек дим, рееха се птици; от време на време случаен облак засенчваше слънцето. В далечината виждах парапета от бял цимент, който лъкатуши по протежение на крайбрежния булевард — между стълбчетата му блестеше морето. Семейството свърна вдясно по улица „Отец Илер“, която криволичи нагоре, към Зелено бърдо. Видях как се заизкачваха с бавна походка — три черни петна върху искрящата повърхност на асфалта. Свих наляво и се слях с тълпата, която се точеше покрай морския бряг.

Тя беше по-разнородна, отколкото сутрешната. Тук сякаш хората вече бяха безсилни да опазят възхитителната социална йерархия, е която толкова се гордееха преди обед. Търговци и чиновници крачеха рамо до рамо, позволяваха да ги докосват, побутват и даже изблъскват жалки опърпани писарушки. Висшите съсловия, отбраните кръгове, професионалните групировки се бяха претопили сред вялото многолюдие. Тук всеки остава някак сам, без да е представител на каквото и да било.

Светло петно сияеше в далечината — морето беше при отлив. В плитчините скали пробождаха с върховете си огледалната повърхност. Няколко рибарски лодки лежаха килнати на пясъка, край хлъзгавите кубични блокове, безразборно струпани в подножието на вълнолома, за да го предпазят от прибоя. Между тях се тъмнееха дупки, из които пъкаха всевъзможни гадинки. При аванпорта, на бялналото се от слънце небе, се открояваше синката на дълбачка. Всяка вечер тя до среднощ вие, стене и вдига врява до небесата. В неделя обаче екипажът слиза на сушата, на борда остава само един пазач и тя притихва.

Слънцето беше светло и прозирно като леко бяло вино. Заревото му едва-едва докосваше телата, не очертаваше по тях сенки, не им придаваше обемност — лицата и ръцете образуваха бледозлатисти петна. Надянали връхните си дрехи, хората сякаш бавно витаеха на няколко пръста над земята. От време на време вятърът довяваше към пас облаци, които трептяха като водна шир; лицата за миг помръкваха и ставаха тебеширенобели.

Беше неделя; приклещена между парапета и оградите на вилите, тълпата бавно се отливаше и се разклоняваше в множество ручейчета зад голямата сграда на „Презокеанското дружество“. Колко деца! Деца в колички, в прегръдки, водени за ръчичка или пък хванали се по две-три, важно предшестващи родителите си. Няколко часа по-рано бях съзрял как всички тези лица почти тържествуват в новородената неделна утрин. Сега, огрени от слънцето, те вече не изразяваха друго освен спокойствие, отмора и някакво упорство.

Движенията бяха пестеливи — все още по някой отлагаше шапка за поздрав, но без замаха, без напрегнатата приповдигнатост от заранта. Леко изпъчени, с вирнати глави и зареяни в далечината погледи, хората бяха във властта на вятъра, който ги тласкаше и издуваше дрехите им. Сегиз-тогиз екваше отривист, бързо сподавен смях, викът на някоя майка: „Жано, Жано, ще те науча аз теб!“ Сетне отново се възцаряваше тишина. Слаб мирис на ориенталски тютюн — пушеха дребните чиновници. „Саламбо“, „Айше“ — неделни цигари. По няколко особено унесени лица ми се стори, че отгатвам тиха печал; ала не, тези хора не бяха ни тъжни, ни весели — те просто си отпочиваха. Широко отворените им втренчени очи безволно отразяваха морето и небето. Подир малко щяха да се приберат, да изпият по чаша чай в семеен кръг, насядали около масата в трапезарията. А засега искаха да живеят без разход на сили, да не разточителстват откъм движения, думи, мисли, да си кротуват — разполагаха с един-едничък ден, за да изгладят бръчките, торбичките под очите, горчивите гънки, вдълбани от седмичния труд. Един-едничък ден. Те чувстваха как минутите се отронват — дали времето щеше да им стигне, за да натрупат достатъчно свежест и с нови сили да се потопят в понеделнишката сутрин? Дишаха с пълни гърди, понеже морският въздух действа укрепително. Само диханието им, равномерно и дълбоко като при сън, все още свидетелстваше, че са живи. Вървях е котешки стъпки, не знаех какво да правя с якото си бодро тяло сред трагичната тълпа, която диреше отмора.

Морето вече бе с цвят на скала; приливът бавно настъпваше. Докато притъмнее, водата ще залее брега; нощес крайбрежният булевард ще е по-безлюден от Виктор Ноар. Отпред и вляво червени фарове ще припламват в протока.

Слънцето постепенно преваляше към хоризонта. То мимоходом пръсна искри по стъклата на къщичка в нормандски стил. Заслепена от светлината жена затули лицето си с морно движение и тръсна глава.

— Гастон, слънцето ми блести в очите! — рече тя с кръшен смях.

— Чудо голямо! Приятно е слънчицето — каза мъжът й. — Не сгрява, ама на човек все пак му става хубаво.