Защо я премълчах? Навярно от горделивост, а донякъде и от неумение. Нямам навика да разказвам преживелиците си, затова не мога ясно да възстановя последователността на случките, да разгранича по-важните сред тях. Но сега е вече свършено: препрочетох написаното в кафене „Мабли“ и ме досрамя; не ми трябват нито съкровени тайни, нито душевни състояния, нито неизразими представи; не съм девица или свещеник, та да се ровя из вътрешния мир.
Няма какво да се обяснява: просто ми беше непосилно да вдигна хартийката, и толкоз.
Много обичам да събирам кестени, вехтории, особено книжки. Приятно ми е да ги поема, да ги стисна в пестник; само дето не ги лапам, както правят дечицата. Ани изпадаше в дива ярост, когато хващах за крайчеца плътни и лъскави, но и вероятно омазани с изпражнения хартии. Лете и в ранна есен из градинките се въргалят опърлени от слънцето късове вестник, трошливи и хрущящи като сухи вейки и тъй жълти, сякаш са били обливани с пикринова киселина. Зиме някои хартии биват тъпкани, разкашкват се, мърлят се и почвата ги поглъща. Други са нови-новенички, понякога дори гланцирани и снежнобели, пърхат и се реят като лебеди, но накрая земята все пак ги всмуква изотдолу. Те се гърчат, изтръгват се от калта, но само за да се проснат безвъзвратно малко по-надалеч. Всички те са приятни на допир. Понякога само ги опипвам и разглеждам съвсем отблизо, има случаи, в които ги късам, за да чуя как се раздират с продължителен, хрипкав звук, а ако са влажни, ги паля, макар че не е лесно; после изтривам окаляните си длани о някой зид или ствол.
И тъй, днес гледах жълтеникавите ботуши на един офицер от кавалерията, който излизаше от казармата. Проследих ги с очи и видях някаква хартийка, която лежеше край локва. Помислих си, че офицерът ще стъпче с ток хартийката в калта; нищо подобно, той с един разкрач прескочи и локвата, и нея. Приближих се: беше разграфен лист, вероятно откъснат от ученическа тетрадка. От дъжда беше подгизнал и свит на масур, осеян с плюски и набъбнал като обгорена ръка. Червената черта на полето се бе размила в светлорозова мъглявина, на места мастилото се беше разтекло. Долната част се губеше под коричка от кал. Наведох се, предвкусвах насладата от досега с хладката, рохкава пихтия, която щеше да се отрони от пръстите ми във вид на сивкави зрънца… Не можах.
За миг останах приведен, прочетох „Диктовка: Белият бухал“, сетне се изправих с празни ръце. Вече не съм свободен, не е по силите ми да правя каквото искам.
Вещите не би трябвало да влияят, след като са неживи. Човек си служи с тях, поставя ги обратно по местата им, пребивава сред тях: те са полезни, нищо повече. А на мен ми влияят, нетърпимо е. Боя се да ги докосна, сякаш са живи твари.
Сега почвам да проглеждам и по-ясно си спомням онзиденшното усещане на морския бряг, докато стисках камъчето. Нещо блудкаво се надигаше в мен и ми се гадеше. Беше тъй противно! И то идеше от камъчето, сигурен съм, че преминаваше от камъчето в ръцете ми. Да, това е то, именно това — някаква погнуса в ръцете.
Четвъртък сутрин в библиотеката
Преди малко слизах по хотелската стълба и за стотен път чух как Люси се жалва на собственичката, докато маже пода с паркетин. Собственичката говореше завалено, с кратки изречения, понеже още не си бе сложила изкуствените челюсти; беше кажи-речи гола, по розов пеньоар и чехли. Както обикновено Люси бе мърлява, от време на време спираше да търка и се привдигаше на колене, за да изгледа господарката си. Приказваше безспир, с благоразумен тон.
— Далеч предпочитам да ми кръшка — твърдеше. — Все ми е едно, само и само да не се трови.
Говореше за своя съпруг: благодарение на спестяванията си тази близо четиридесетгодишна смугла и невзрачна женица си бе намерила млад и красив мъж, монтьор в заводите „Льокоант“. Той не я бие, не й изневерява, но си сръбва: всяка вечер се връща пиян. Вече едва крета; пред очите ми за три месеца се стопи и жлътна. Люси е убедена, че е от пиенето. Според мен е гръдоболен.
— Човек трябва да се пребори — заяви Люси.
Сигурен съм, че нещо я гложди отвътре, само че бавно, полека-лека: тя се преборва, но не е способна нито да преглътне мъката си, нито да й се отдаде. От дъжд на вятър се замисля, за мъничко, съвсем за мъничко, и тогава разнищва въпроса. Особено пред хора, понеже те я утешават, пък и на нея донякъде й олеква, като си изплаче болката на воля и някак трезво, сякаш дава съвети. Когато е сама по стаите, чувам я как си тананика, за да не разсъждава: Иначе по цял ден ходи унила, вечно е отпаднала и се муси.