„Словото на Адемар дьо Ролбон не беше картинно — пише госпожа Дьо Шариер15, — той не ръкомахаше, не променяше интонацията си. Клепачите му оставаха полуспуснати и между ресниците едва можеше да се съзре крайчецът на сивите му гледци. Отскоро дръзвам да призная пред себе си, че ме отегчаваше извънмерно. Имаше известно сходство между неговата реч и писанията на абат Мабли16.“
Нима подобен човек може да прояви такъв актьорски талант?… Но пък как е съумял да се харесва на жените? От друга страна, Сегюр17 описва следната любопитна случка, която ми се струва правдоподобна:
„През 1787 година в някаква странноприемница край Мулен един старец, приятел на Дидро и радетел за просвещение, бил на смъртен одър. Свещениците от околността се видели в чудо. Какво ли не опитвали, но човекът отказвал да приеме последно причастие, тъй като се обявявал за пантеист. Господин Дьо Ролбон случайно се отбил в хана и макар да бил пълен неверник, се обзаложил с кюрето на Мулен, че за по-малко от два часа ще възроди у болника богобоязливи чувства. Свещенослужителят приел предизвикателството и загубил: подработван от три сутринта, в пет умиращият се изповядал, а в седем издъхнал. «Нима сте тъй вещ проповедник? — запитал свещеникът. — Та вие далеч ни превъзхождате!» — «Не съм му проповядвал — отвърнал господин Дьо Ролбон. — Сплаших го с преизподнята.»“
А дали действително е участвал в убийството? През въпросната вечер някакъв негов приятел офицер го изпратил до дома му. Ако после е излязъл, как е успял безпрепятствено да прекоси Санкт Петербург? Налудничавият Павел бил издал заповед да бъдат задържани след девет часа вечерта всички минувачи, с изключение на акушерките и лекарите. Трябва ли да се вярва на нелепата басня, според която Ролбон уж се предрешил като акушерка, за да се добере до двореца? Впрочем той е бил напълно способен да го стори. Във всеки случай кажи-речи е доказано, че не е бил у дома си през нощта на убийството. Изглежда, Александър дълбоко го е подозирал, тъй като една от първите му прояви на владетел била да отпрати маркиза, позовавайки се на неубедителния предлог, че му възлага мисия в Далечния изток.
Ролбон ми е досаден. Ставам. Движа се сред бледата светлина; виждам я как се мени по ръцете и по плата на сакото ми — непосилно ми е да изразя до каква степен ме отвращава. Прозявам се. Запалвам настолната лампа: може би тя ще помрачи дневната светлина. Не се получава — само жалко петно се очертава около стойката. Гася, изправям се. На стената има бяла дупка — огледалото. То е клопка. Знам, че ще попадна в нея. Речено — сторено. Сивото нещо се появява в огледалото. Пристъпвам и се взирам, вече не мога да се отдръпна.
Това е отражението на лицето ми. През пропилените дни често стоя и го съзерцавам. Нищичко не проумявам в него. Чуждите лица имат някакъв смисъл. Моето не. Неспособен съм дори да определя дали е красиво или грозно. Мисля, че е грозно, понеже така са ми казвали. Но не се трогвам. Всъщност даже съм изумен как може да му се приписват подобни качества — все едно да речеш, че е красива или грозна шепа пръст или скална отломка.
Ала над мекотата на бузите, над челото има нещо, което радва окото: искрящият, ярък като позлата пламък върху черепа — косите. Приятни са за гледане. Поне цветът е ясен — добре че съм червенокос. Там, в огледалото, те се открояват, сияят. Все пак имам късмет — ако челото ми беше увенчано с онези тъй разпространени коси, за които е трудно да се определи дали са руси или кестеняви, лицето щеше да тъне в мъгла и при вида му щеше да ми се мержелее пред очите.
Бавно и с досада погледът ми слиза към челото, към страните, не се натъква на нищо твърдо и се замъглява. Естествено, там има нос, очи, уста, но те са лишени от смисъл и дори от човешки облик. А според Ани и Велин изразът ми бил одухотворен: възможно е да съм твърде свикнал с лицето си. Когато бях малък, леля Бижоа казваше: „Ако дълго се зазяпаш в огледалото, ще видиш в него една маймунка.“ Навярно съвсем съм се вторачил: това, което виждам, е далеч по-низше от маймуната, то граничи с някакъв растителен организъм от рода на полипите. Одушевено е, не отричам, но не такъв живот имаше предвид Ани: съзирам леки гърчове, виждам невзрачна плът, която се разплува и тръпне в самозабрава. Особено ужасни отблизо са очите. Те представляват нещо слизесто, лугаво, поръбено с червено, подобно на рибешки люспи.
Опирам се с цялата си тежест на фаянсовата поставка, приближавам лице плътно до огледалото. Очите, носът, устата се заличават — вече не остава нищо човешко. Кафяви бразди от двете страни на устните, прилични на оток, пукнатини, къртичини. Пухкав бял мъх се стеле по стръмните склонове на бузите, два косъма стърчат от ноздрите: релефна географска карта. И все пак този лунен пейзаж ми е известен. Не мога да твърдя, че го разпознавам в подробности. Но общото впечатление е, че съм го виждал по-преди, и ме обзема някакво вцепенение; полека-лека изпадам в унес.
15
Дьо Шариер, Агнес ван Зюилен (1741–1860) — френска писателка от холандски произход, авторка на епистоларни романи („Калист“, „Писма от Лозана“ и др.). — Б.пр.
16
Абат Мабли, Габриел Боно (1709–1785) — френски литератор, принадлежащ към групата на „философите“. — Б.пр.
17
Маркиз Дьо Сегюр (1724–1801) — маршал на Франция, министър на войната през 1780 г. — Б.пр.