Погребани тайни [bg]

Джоузеф Файндър Погребани тайни Ник Хелър #2

В памет на Джак Макджордж и Кен Куистра,

щедри източници на информация, станали мои приятели.

И в памет на моята скъпа братовчедка Линда Гарднър Сегал,

която ни напусна твърде рано.

ЧАСТ ПЪРВА

Има тайни, които не позволят да бъдат разкрити. Всяка вечер поне един човек умира в леглото си, стиснал ръцете на призрачни изповедници и сърцераздирателно втренчен в очите им, с отчаяно сърце и със свито гърло, защото тайните, които носи, са твърде ужасни. Уви, понякога ние, хората, поемаме толкова тежки и ужасяващи товари, че успяваме да ги захвърлим едва в гроба. Ето защо същността на всички престъпления остава неразбрана.

Едгар Алън По,

„Мъжът от тълпата“ (1840 г.)

1

„Ако затворите изглеждат така, помисли си Алекса Маркъс, нямам нищо против да остана тук завинаги.“

Заедно с Тейлър Армстронг, най-добрата й приятелка, се бяха наредили на дълга опашка, за да влязат в най-популярния бар в Бостън. Наричаше се „Кафеза“ и се намираше в луксозен хотел, който навремето бил затвор. Решетките по прозорците още стояха. Със сигурност ги бяха оставили нарочно, както и огромната ротонда в центъра и тесните коридори до килиите. Точно като в истински затвор.

Алекса огледа групата младежи зад себе си — приличаха на студенти от Масачузетския технологичен институт, които явно държаха да изглеждат печени, но се бяха изхвърлили твърде много — разгащени ризи, евтини сака, щедри количества гел в косата и дезодорант „Акс“ в почти токсична концентрация. В два сутринта щяха да си тръгнат със залитане към домовете, да повърнат от моста и злобно да мрънкат, че всички момичета в „Кафеза“ са били парцалетини (въпреки че кой знае защо нито една не си е тръгнала с тях).

— Адски ми харесва този опушен ефект! — възкликна Тейлър, оглеждайки грима й. — Стои ти невероятно!

— Отне ми цял час — отвърна Алекса.

Фалшивите мигли, дебелата очна линия и катраненочерните сенки я караха да изглежда като проститутка, пребита от сводник.

— На мен ми отнема трийсет секунди — заяви Тейлър. — Погледни се само, вече си страхотна мацка, а не селянка-първокурсничка.

— Никога не съм била селянка! — възрази Алекса и погледна към двама кльощави мъже с вид на европейци, които говореха по телефоните си. Готини й се сториха, но може би бяха гейове. Едва не каза „Баща ми живее в Манчестър, а и аз живея в Манчестър“, но вече не смяташе голямата шумна къща, в която бе израсла, за свой дом, не и откакто баща й се ожени за онази стюардеса-златотърсачка Белинда. Не живееше с тях от почти четири години, още откакто замина за Екситър.

— Добре де — каза Тейлър и Алекса схвана значението на тона й.

Тейлър държеше винаги да подчертава, че е гражданче. Беше израсла в къща на Бийкън Хил, баща й беше сенатор, а тя се смяташе за по-опитна, по-печена и по-обиграна от всички останали, взети заедно. Освен това бе прекарала последните три години в академия „Марстън Лий“ — „терапевтичен“ пансион със строги правила в Колорадо, където я изпрати баща й, за да я спаси от дрогата. Което, честно казано, си беше чиста проба изгубена кауза.

Всеки път, когато се прибереше в Бостън за ваканцията, Тейлър изглеждаше различно. Миналия път си беше боядисала косата в гарвановочерно и имаше бретон. Тази вечер носеше плътно прилепнал, лъскав черен клин, черен дантелен сутиен под огромна сива тениска и ботуши с капси. Алекса, която не беше чак такъв авантюрист, беше с тъмносини дънки, къса блузка без ръкави и светлокафяво кожено яке „Тори Бърч“. Вярно е, че дрехите й не бяха последна дума на модата като тези на Тейлър, но изобщо не можеха да се нарекат селски.

— О, боже! — измърмори Алекса, щом приближиха охраната на заведението.

— Просто се успокой, става ли, Лусия? — Тейлър натърти на името.

— Лусия ли? — започна тя и тогава си спомни, че това е името от фалшивата й лична карта.

Всъщност, картата си беше истинска, но просто не беше нейната. Алекса беше на седемнадесет, а Тейлър — точно на осемнадесет, и по закон нямаха право да консумират алкохол до 21, което си беше глупаво. Тейлър беше купила картата на Алекса от едно по-голямо момиче.

— Просто го гледай в очите и се дръж небрежно — посъветва я тя. — Ще минеш без проблеми.

Тейлър се оказа права, разбира се. Охраната дори не поиска да види картите им. Щом влязоха в хотела, Алекса последва приятелката си до старовремския асансьор — от онези със стрелка, която сочи на кой етаж си. Вратата се отвори и металната решетка се плъзна встрани. Тейлър се качи заедно с още няколко души. Алекса се поколеба, но я последва. Щом прекрачи през вратата, цялата потръпна — боже, как мразеше асансьори! И точно когато вратата се затваряше, смотолеви: