Това обаче не се оказа решение на проблема. Тя продължи да върши неща, за които знаеше, че ще й докарат неприятности — пушеше, пиеше и така нататък — и Маркъс я изпрати в изправително училище за цяла година. Кой знае на какво се дължеше този тежък период. Може би на травмата от отвличането. А може би беше реакция на изоставянето от майка й, или пък просто пубертет.
— За какво ти е цялата тази охрана? — попитах аз. — Последния път не беше така.
Маркъс не отговори веднага.
— Времената се менят — рече той накрая. — Навън обикалят повече ненормалници, а и аз съм по-богат. „Нюзуийк“ писаха за мен, „Форбс“ и „Форчън“ също, даваха ме по новините. В крайна сметка, никога не съм бил срамежлив.
— Заплахи ли ти отправиха?
— Заплахи? Питаш дали някой ме е спрял на улицата с пистолет, заплашвайки да ми пръсне мозъка? Не! Но нямам намерение да чакам да се случи.
— Значи е само предпазна мярка.
— Да не смяташ, че не трябва да взимам предпазни мерки?
— Разбира се, че трябва. Просто искам да знам дали е имало нещо конкретно — взлом или нещо такова, заради които си затегнал сигурността.
— Аз го накарах — обади се женски глас.
В кухнята беше влязла Белинда Маркъс — висока, стройна блондинка, изключително красива и изключително студена. Беше на около четиридесет години — възраст, поддържана с редовни инжекции ботокс и колаген, както и мини-фейслифт от време на време. За тази жена „работа“ означаваше престой в кабинета на пластичния хирург.
Беше облечена изцяло в бяло — прилепнали панталони с цепки на глезените, копринена блуза с презрамки, които приличаха на оригами и доста изрязано деколте, което привличаше погледа към малките й, но стегнати гърди. Беше боса, а ноктите на краката й бяха лакирани в кораловорозово.
— Стори ми се истинска лудост, че Маршъл няма никаква охрана. Човек, богат колкото Маршъл Маркъс, и с неговата известност… На този изолиран нос сме като мишени. Особено след случилото се с Алекса.
— Те просто отидоха по магазините, Белинда. Или на кино, все едно. Това можеше да се случи дори ако около къщата дежуреше… цял батальон. Те бяха в мола, за бога!
— Не си ме представил на господин Хелър — каза Белинда, приближи и ми подаде кокалестата си хладна ръка.
Маникюрът й също беше кораловорозов. Притежаваше апатичната хубост на класическата съпруга-трофей и говореше със сладникав южняшки акцент.
Станах.
— Ник — представих се аз.
За нея знаех само онова, което ми беше казала майка ми. Белинда Джаксън Маркъс била стюардеса в „Делта“ и се запознала с Маркъс на бара в „Риц Карлтън“ в Атланта.
— Къде са ми маниерите — промърмори Маркъс, но не мръдна от стола си. — Ник, Белинда! Белинда, Ник! — протоколно добави той, а после попита: — Не е ли великолепно създание?
Широката му, приятна усмивка ми разкри, че си е сложил коронки в добавка към новата коса. Маркъс не беше суетен, така че реших, че го е направил от несигурност, защото новата му съпруга е тъй красива и много по-млада от него. А може и тя да го беше накарала.
Белинда лукаво наклони глава и извъртя очи като сърне.
— Предложи ли обяд на господин Хелър?
— Няма нужда — отвърнах аз.
— Какво ти става, захарче? — попита Белинда.
— Що за домакин съм? — притесни се той. — Виждаш ли? Какво бих правил без Белинда? Аз съм животно, примитивен звяр! Искаш ли сандвич, Никеле?
— Няма нужда — повторих аз.
— Нищо ли не искаш?
— Не, благодаря.
— Какво ще кажете да ви направя кафе? — предложи Белинда.
— Чудесно!
Тя плавно се понесе към дългия кухненски плот и включи електрическия чайник. Тесните й панталони подчертаваха овала на стегнатия й задник — явно прекарваше голяма част от времето си във фитнеса, вероятно имаше личен треньор и обръщаше особено внимание на седалищните си мускули.
— Никак не умея да правя кафе — каза тя, — но имаме нес. Всъщност е доста добро.
Тя ми показа малкото пакетче.
— Знаете ли, размислих — казах аз. — Тази сутрин пих твърде много кафе.
Белинда рязко се извърна.
— Ник — започна тя и се приближи бавно към мен. — Трябва да я откриете! Моля ви! Трябва да я намерите.
Забелязах, че току-що се е гримирала — не приличаше на човек, който не е мигнал цяла нощ. За разлика от мъжа си изглеждаше отпочинала, сякаш току-що се беше събудила от дълъг, освежителен сън. Носеше розов гланц, а устните й бяха очертани съвършено. Знаех достатъчно за жените и грима, за да съм наясно, че човек не става от леглото в този вид.