— Нямаме бърза работа — казах аз. — Може и след няколко дни.
— Ако искате да говорите със собственика, сигурно ще мога да намеря номера на Рей във Флорида, само ми дайте няколко минути.
— Няма нужда, знам, че сте много зает. Това са данни за базата, съвсем рутинна процедура. Цял живот с това се занимавам.
— Е, работата е важна — каза любезно Ноуитски. — Някой трябва да я върши. Просто се радвам, че сте човек, който владее терминологията.
Благодарих му и затворих, преди да успее да ме попита още нещо.
— Дороти — казах аз след петнайсет секунди, — имам нужда от навигатор.
92
Когато стигнах в Пайн Ридж, дъждът беше намалял до ръмеж. Главната магистрала изглеждаше съвсем нова — асфалтът беше гладък като стъкло, а пътят — леко изпъкнал в центъра, за да се оттича водата встрани, което действаше безотказно. Минах край „Пайн Ридж Куолити Ауто“ (най-обикновена бензиностанция), а после край училище „Пайн Ридж“ — модерна тухлена сграда, проектирана в стил, чието най-точно описание е „Ама че са грозни гимназиите в днешно време“. След това — край пощата. На първия по-голям кръстопът имаше бензиностанция, а до нея — денонощен магазин, очевидно затворен. На следващия светофар завих наляво.
Карах край скромни ранчота и фермерски къщи, построени твърде близо до шосето. Имаше немаркирани тротоари, през гората криволичеха тесни алеи, а повечето пътища бяха черни, макар че видях и няколко павирани. Единствените ориентири бяха пощенските кутии — повечето големи, с фамилии, изписани на ръка с бояджийска четка, понякога с шаблон.
Около три километра надолу по тесния, обграден с дървета път, се натъкнах на препятствие, импровизирано набързо — няколко дървени бариери, облепени с червени отражателни дискове. Това беше шосе „Годард“, а на около три километра по-нататък се намираше фермата на Олдерсън. Ако бях прав, точно това беше мястото, където Алекса Маркъс бе заровена в земята… и където може би щях да открия Драгомир Жуков.
Спрях джипа точно пред бариерите и включих високите фарове. Пътят беше невероятно разкалян. Ако изминех трите километра пеша, щях ужасно да се забавя, а не можех да си го позволя. Излязох, отместих бариерата, върнах се в джипа и заорах напред.
Имах чувството, че пресичам тресавище. Гумите затъваха дълбоко в калта, из въздуха хвърчеше вода. Останах на трета и карах, без да променям скоростта — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Когато е кално, не е добре да сте на прекалено ниска скорост — ако карате твърде бавно, водата може да нахлуе пред ауспуха и да наводни двигателя.
Постепенно пътят се превърна в тясна, тъмна алея, гъсто обточена с борове и брези. Единственият източник на светлина бяха фаровете ми и двата лъча се плъзгаха по повърхността на реката от кал. Колата обаче се държеше като амфибийно превозно средство и скоро успях да измина половината път. Тогава гумите затънаха с още няколко сантиметра и най-накрая заседнах. Оставаше ми километър и половина.
Знаех, че няма смисъл да форсирам. Вместо това вдигнах крак от педала, после дадох малко газ. Нищо не стана. Натиснах го отново, съвсем лекичко. Колата се залюля напред-назад. Няколко минути повтарях същата процедура и накрая джипът се измъкна от дерето и продължи да пори кафявата крем-супа. Накрая фаровете ми осветиха ръждясала пощенска кутия, на която пишеше „ОЛДЕРСЪН“.
Собственикът отсъствал, надзирателят бил дошъл наскоро със земекопни машини. Дали имаше и трактор? В този момент можех само да предполагам, но нямах друг избор.
93
Алеята, водеща до имота на Олдерсън, беше основният път за достъп. Ако наистина се намирах на точното място — засега трябваше да приема, че е така — Жуков сигурно беше поставил техника за наблюдение. Камери, инфрачервени лъчи — някаква система, която да го предупреди за появата на натрапници. От друга страна не е лесно да монтираш такова оборудване навън и да си сигурен, че работи ефективно, без да си се подготвил предварително. Така или иначе, по-разумно беше да приема, че алеята е под наблюдение.
Подкарах нататък и подминах входа, като изминах още 800 метра през калта, докато пътят изведнъж свърши. Оттам продължих нагоре по стръмния склон и влязох възможно най-навътре в гората. Според картата, която ми изпрати Дороти, това беше отдалеченият край на имота. Площта на фермата възлизаше на 240 акра, с 800 метра излаз към асфалтирано шосе и 1600 метра — към черния път, по който се движех. Къщата сигурно беше на 400 метра оттук, но заради релефа не се виждаше оттам.