Години наред собственикът позволявал на ловците да минават през земите му — Дороти беше проверила това в ловните регистри на щата, които бяха качени в интернет. Това не е необичайно за Ню Хампшър — човек може да ловува в държавни земи и дори в частни, стига собственикът да не е сложил табели „ЛОВЪТ ЗАБРАНЕН“. Аз обаче толкова се бях съсредоточил в борбата с калта, че табелите „ВЛИЗАНЕТО И ЛОВЪТ ЗАБРАНЕНИ“, които се издигаха на всеки 150 метра, напълно ми убегнаха. Изглеждаха съвсем нови — бяха ги поставили наскоро, за да не се доближава никой до къщата. Разполагах с няколко прилични сателитни снимки, но не бяха нови. Нямах представа кога са правени, спокойно можеше да е било преди години. В този смисъл бях в много неизгодно положение.
Поне оръжието ми беше добро — полуавтоматичен „Зиг-Зауер“ Р250. Това е прекрасен пистолет — компактен, лек, гладък и съвършено изпипан. Моят беше матовочерен, с алуминиева рамка. Бях му монтирал нощен мерник „Тритиум“ и отличен вътрешен лазерен мерник „ЛейзърМакс“. Освен това платих на един оръжеен майстор в Манасас, Вирджиния, за да добави квадратчета и точици по откритите части, да заобли острите ъгли, за да го изтеглям от кобура без усилие, и да скоси дръжката, за да го презареждам по-лесно. Той го настрои като цигулка „Страдивариус“ и регулира спусъка така, че оръжието стреляше почти без да съм го докоснал.
Както при всяка фино проектирана машина, в добре изработения пистолет има елегантност. Обичам прецизната направа, хром-никеловото покритие, бързата реакция на спусъка и миризмата на смазка, дим, барут и нитроглицерин.
Приготвих няколко пълнителя с експанзивни куршуми. Замислени са да нанасят сериозни щети — когато улучат меки тъкани, се деформират и пръсват така, че да остане голям кратер. Ченгетата ги предпочитат, тъй като не минават през стените. Както и през мишената, разбира се.
Джипът беше боядисан в армейско зелено, но калта го бе омазала така, че сякаш го бях пръскал с камуфлажна боя. Скрих го в една брезова горичка, така че да не се вижда от пътя, и извадих някои неща от багажника — чудесният ми бинокъл „Лайка“ и чифт ботуши, все още покрити с кал от последното им обуване. Препасах един страничен кобур, пъхнах в него пистолета и закачих на колана си няколко калъфа за пълнители.
В последния момент си спомних, че под задната седалка има нещо, което може да ми потрябва — старата ми армейска бронежилетка „Интерсептор“ от арамидни влакна. Не е куршумоустойчива (такова нещо няма), но едва ли ще намерите по-ефективна мека броня — би трябвало да спира картечни патрони Девети калибър. Нахлузих я и затегнах ремъците от велкро. Ако се намирах на точното място, трябваше да съм подготвен.
94
Земята беше влажна и мека, почти като сюнгер, и толкова хлъзгава на места, че за малко да падна. Ниските клони и трънливите храсти деряха лицето и шията ми. В началото склонът се издигаше стръмно нагоре, след което се изравняваше в плато. Накрая се изкачих на едно хълмче и забелязах малка постройка на една полянка в далечината.
Погледнах през бинокъла и видях голяма сграда без прозорци. Плевня. На няколкостотин метра зад нея, поне според сателитната снимка, се намираше къщата. Приближих се още малко и най-сетне я зърнах. Прозорците й обаче бяха тъмни, което не ми се стори обещаващо. Или бях объркал мястото, или Жуков вече се беше изнесъл. Което означаваше, че Алекса е мъртва.
Доближих се още, като криволичех из гората и се криех в сенките. Накрая плевнята вече се виждаше и с невъоръжено око. Забиколих я и пред очите ми се откри дълъг двор, който стигаше до къщата. Небето започваше да се прояснява и лунната светлина бе достатъчна, за да различа равна поляна, на която имаше повече голи петна, отколкото трева. По средата между плевнята и тъмната къща се виждаше гол правоъгълник с размери 3 метра на 90 сантиметра. Като прясно изкопан гроб. Вместо да е покрит с купчина пръст обаче, той беше съвсем равен и изпъстрен със следи от гуми, сякаш някой е кръстосвал отгоре му с кола или камион, а дъждът е омекотил следите.
Прониза ме мрачно предчувствие. В единия край на правоъгълната кръпка стърчеше сива пластмасова тръба, като прерязан ствол на фиданка. Свалих бинокъла, пуснах го да увисне на ремъка около врата ми и тръгнах към края на гората.
Къщата беше стара, кафява на цвят развалина, дървената й облицовка беше олющена и напукана, тук-таме липсваха летви. На покрива бе монтирана бяла сателитна чиния. Изглеждаше нова. В сенките зад плевнята започнах да различавам очертанията на голяма машина. Издигаше се нагоре като огромна геометрична птица — чайка или жерав. Взрях се по-внимателно и видях, че е багер „Катърпилър“.