Тя започна да крещи.
— Всичко ще бъде наред, Алекса! Всичко ще бъде наред!
Най-сетне тя се вслуша.
— Не ме оставяй тук!
— Той се върна — прошепнах аз. — Чуваш ли ме?
Алекса се взря нагоре, кимна и отново заплака.
— Всичко ще бъде наред, стига нищо да не кажеш. Разбираш ли, нито дума.
Сграбчих пистолета с две ръце. Ами ако това не е Жуков? Ами ако е полицията? Беше твърде рано за Специалните части, те караха насам. Да вземат хеликоптер, щеше да им отнеме повече време, а и да ги лиши от тежкотоварното въоръжение.
Жуков щеше да влезе през предната врата, както направих аз. Подсказа ми го отъпканата до нея пътека. Той обаче нямаше Да очаква да завари някого тук и това ми даваше временно надмощие. Ако се разположех както трябва, можеше и да успея да го изненадам.
Сърцето ми вече блъскаше, времето течеше по-бавно. Бях в онова странно спокойно състояние, в което тъй често изпадах при голяма опасност — сетивата ми бяха изострени, реакциите — по-бързи.
Някъде се отвори врата. Не беше предната. Коя тогава? Страничната, която бях забелязал на идване. Трябваше да се скрия, но къде? Нямах време за колебания.
До входа на кухнята имаше врата. Вероятно килер, а до него — дървен кухненски стол. Плъзнах го няколко сантиметра встрани, отворих вратата с лявата си ръка, пристъпих в мрака и… пропаднах надолу.
Това не беше килер, а стълбите към мазето. Пресегнах се, успях да се хвана за нещо, за да спра падането и ботушите ми се приземиха с приглушено тупване.
Напипах дървен парапет. Завъртях се и затворих вратата зад себе си, като държах топката обърната, за да не изщрака. Затворих я съвсем тихо, отпуснах се на колене на първото стъпало, надникнах през ключалката… и зачаках той да се появи.
100
Драгомир Жуков паркира от другата страна на къщата само за да разнообрази модела. Човек никога не трябва да бъде предвидим. По същата причина изключи сателитния интернет — предвидимо би било, ако го остави, а това беше ненужен риск. Интернет сигналът може да бъде проследен. Един кабел бе оставил на мястото му, разбира се — онзи, който свързваше компютъра му с ковчега.
Преди да влезе, хвърли поглед към перваза и видя, че парченцето прозрачна лепенка между вратата и рамката още е непокътнато. Значи никой не беше влизал. Поне така предполагаше — никога нищо не е сигурно. Драгомир много отдавна се беше научил да не оставя нищо на случайността. Това бе един от многото уроци, научени в Адския университет, известен още като Затвор номер 1 в Копейск.
Парите бяха постъпили в сметката му, посредникът беше елиминиран. Преди известно време Драгомир се беше подготвил за бързо бягство в случай, че операцията не мине по план. В стоманена кутия, заровена в националния парк „Акейдия“ в Мейн, го чакаха украински паспорт и няколко дебели пачки с американски долари и евро. Паспортът щеше да бъде валиден още две години. С тази нова самоличност щеше да пресече канадската граница съвсем лесно, а от Монреал излитаха множество международни полети. Единственото, което му оставаше да свърши, всъщност си беше истинско удоволствие — награда за дългите дни бдителност, търпение и самоконтрол.
Знаеше какво ще направи, беше го репетирал безброй пъти, наслаждавайки се на очакването. Щеше да каже на момичето какво ще стане, защото нямаше нищо по-възбуждащо от това жертвата да знае предварително. Беше наблюдавал страха на малката час по час, но когато научи какво точно я очаква в пълни, клинични подробности, ужасът й щеше да приеме ново физическо измерение.
Той щеше да подходи методично, като откачи маркуча от компресора и го прикачи към градинския маркуч с месингова връзка. Дръпнеше ли лоста на хидранта, водата щеше да потече, а няколко секунди по-късно — да покапе в ковчега.
Драгомир беше давил дребни животинки — мишки, катерици, зайци и една улична котка — в контейнер за боклук. Писъците и паническите гърчове на тези неми, глупави същества обаче изобщо не го удовлетвориха. Липсваше им разбиране. Тя обаче щеше да чуе струйката и да се досети. Дали щеше да крещи, да се моли, или и двете? Докато водата се покачваше, а въздушният джоб намаляваше, щеше да рита, да блъска и най-вече да умолява.
Беше направил изчисления — вътрешният обем на ковчега беше 870 литра. Предвид налягането в къщата, диаметърът на маркуча, разстоянието от крана до гроба и трите метра земя върху капака, щяха да му трябват почти 30 минути, за да се напълни. Когато водата стигнеше до брадичката й, тя щеше да се бори да задържи глава над водата, поемайки последните си безценни глътки въздух, докато вратът й трепери от изтощение, а устните й се свиват като на риба. Той щеше да наблюдава като хипнотизиран, докато момичето се опитва да крещи, а дробовете й се пълнят с вода. То щеше да се мята и да се моли, а когато се окажеше изцяло под водата — да сдържа дъха си, докато не може да издържи повече и трябва да изпразни дробовете си. И да се принуди да вдиша течност, като дете в утроба. Щеше да се удави пред очите му. Това беше ужасна смърт, така бе умрял баща му. Години наред той можеше само да си го представя, но сега щеше да разбере. Драгомир знаеше, че не е като другите и отлично разбираше, че се храни от страха на хората.