Когато влезе в къщата, той спря. Нещо беше различно. Въздухът ли се беше раздвижил? Някаква вибрация ли усещаше?
Сетивата му бяха чувствителни като на диво животно.
Посредникът беше мъртъв и той се чудеше кога клиентът ще разбере какво е станало. Хората му имаха някаква представа къде се намира Драгомир и беше възможно да са го проследили след последната среща.
И все пак нещо не беше наред. Той тихо пресече салона и отиде до предната врата, където беше залепил друго парченце прозрачна лепенка в долната част на вратата, до рамката.
На пода лежеше миниатюрно късче скоч. Никой не би го видял, освен ако не го търси нарочно, но сега той беше сигурен — в къщата има някой.
101
Долових стъпки по скърцащия дървен под — наближаваха и се чуваха все по-ясно. Стиснал пистолета в дясната си ръка и парапета с лявата, аз приклекнах, надникнах през ключалката и видях само леденосинята светлина, която струеше от монитора, и лицето на Алекса. Такава напреднала технология в услуга на такава примитивна поквара.
Той беше влязъл в стаята. Зърнах обут в дънки крак, но само за секунда. Вървеше към компютъра или поне в същата посока. Внезапно спря. Намираше се на метър-два от мен. Виждах гърба му — едър торс, широки рамене, тъмен суичър. Подозираше ли нещо? Езикът на тялото му не издаваше нищо подобно. Виждах, че е застанал на прозореца и разсеяно гледа навън. Различих плетената черна шапка на главата му, както и ужасяващата рисунка на тила му — долната част на бухалска глава.
102
Драгомир Жуков влезе в задната стаичка, оглеждайки мръсните первази на прозорците и лющещата се жълта боя по стените и неравния под. От колоната до компютъра се разнесе дрезгавият глас на момичето.
— Ник! — изкрещя тя. — Моля те, не си отивай!
Пистолетът се озова в ръката му още преди да си е дал сметка, че е решил да го извади.
Жуков бързо се обърна с оръжие в ръка — огромен стоманен полуавтоматичен пистолет с цев като топ. Веднага го познах — израелски „Дезърт Ийгъл“ петдесети калибър, дело на хората, на които светът дължи узито. Много по-вероятно е да го видите на екрана или в някоя видеоигра, отколкото наистина. Беше твърде голям и неудобен, както и ненужно мощен. Когато в „Мръсния Хари“ Клинт Ийстууд заявява, че неговият „Магнум“ 44-ти калибър е „най-мощният пистолет в света“, това е вярно. Но през 1971 година. Оттогава насам обаче тази титла бе узурпирана от „Дезърт Ийгъл“.
Докато руснакът разгневено се оглеждаше, видях големия му нос, заострената му брадичка и едно смачкано като карфиол ухо.
— Ник, къде изчезна? Мислех, че си тук! Другите кога ще дойдат? Ник, моля те, измъкни ме оттук, о, Боже, моля те, Ник, не ме оставяй…
Жуков бавно се обърна.
Беше разбрал.
103
Жуков знаеше, че съм някъде наоколо. Отново чух гласа на Алекса, който ставаше все по-безумен.
— Моля те, Ник, отговори ми! Не ме оставяй тук! Да не си посмял да си отидеш!
Жуков се движеше с напрегнатата, безшумна грация на котка. Очите му оглеждаха стаята, първо нагоре, после — надолу, сякаш методично следваха координатна мрежа. Безшумно вдишвах и издишвах от другата страна на тежката дървена врата и го наблюдавах през ключалката. Бях дошъл да спася Алекса, но сега ставаше дума за моето собствено оцеляване.
Експанзивните куршуми, които използвах, може и да бяха ненадминати в поразяването на мишената, но нямаше да проникнат през дебелата преграда между нас. Щяха да станат на късчета в момента, в който я удареха, а ако успееха да я пробият, скоростта им щеше да е спаднала толкова, че вече нямаше да бъдат смъртоносни. Бях почти беззащитен. Освен това бронежилетката ми нямаше да успее да спре куршумите за „Магнум“ 50-ти калибър, с които стреляше „Дезърт Ийгъл“. Не знаех дали щяха да преминат през нея, може и да успееха, но дори тя да ги спреше, силата на удара вероятно щеше да ме убие. Затова наблюдавах Жуков през ключалката, сдържах дъха си и го чаках да се премести в друга част на къщата.