Той отново огледа стаята — изглеждаше удовлетворен и явно беше решил, че не съм се скрил там. Видях как погледът му се премести към кухнята и той направи няколко крачки в тази посока. Бавно издишах — щом се уверях, че е излязъл, щях безшумно да завъртя топката и да изляза възможно най-тихо. Ако успеех да го изненадам, може би щях да го поваля с един добре премерен изстрел.
Бавно протегнах лявата си ръка и я поставих върху дръжката на вратата. Бях готов да я завъртя в момента, в който той се отдалечи от стаята. Продължих да го наблюдавам, поех си въздух и търпеливо изчаках още няколко секунди.
Внезапно той отново се извърна към мен и сведе очи към земята, сякаш току-що бе осъзнал нещо. Виждах какво гледа — стола, който бях преместил, за да отворя вратата на мазето. Не се намираше точно там, където го беше оставил.
Погледът му бавно се вдигна и той се усмихна, оголвайки два кафяви резеца, които повече щяха да подхождат на бобър. Вдигна пистолета и го насочи към вратата на мазето, право към мен, сякаш имаше рентгеново зрение и виждаше през дървото. Натисна спусъка — бум, бум, бум! — и аз се свлякох встрани. Всичко сякаш се развиваше на каданс — гръмовните експлозии, отблясъците от изстрелите, които осветиха стаята като мълнии, разпукването на вратата. Пуснах дръжката и парапета и докато отскачах назад, усетих как един куршум се забива в гърдите ми. Болката беше умопомрачителна и всичко потъна в мрак.
104
Когато след няколко секунди се свестих, тялото ми беше като разбито от ужасяващата болка. Сякаш нещо се бе взривило в гърдите ми, докато грамадно менгеме стискаше гръдния ми кош. Болката в левия ми крак беше още по-силна — остра и пулсираща, нервните ми окончания сякаш вибрираха. Всичко наоколо се движеше с ритъма на блиц-лампа, на бързи серии от неподвижни образи.
Къде се намирах? Знаех, че лежа по гръб на твърд под в почти пълен мрак, заобиколен от усойния мирис на мухъл, стар цимент и застояла урина. Когато очите ми привикнаха, видях, че наоколо ми е пълно с купчини накъсани вестници и миши изпражнения.
Нещо притича край мен, изцвърча и аз с мъка се обърнах. Голям кафяв плъх с рунтава козина и люспеста опашка спря на метър от мен и ме погледна с безизразните си кафяви очи — може би беше любопитен, а може би раздразнен, че го притеснявам в леговището му. Мустаците му помръднаха и той се скри в мрака.
Отгоре, през голяма дупка, зейнала в дървеното стълбище, се процеждаше бледа лунна светлина. Моментално разбрах какво е станало. Беше ме улучил куршум, забивайки се в лявата страна на бронежилетката, но без да проникне в тялото ми. Бях жив единствено защото петте сантиметра солидна дъбова дървесина бяха забавили куршума. Изстрелът обаче ме беше повалил надолу по стълбите и аз бях пропаднал през проядените дъски, приземявайки се на циментовия под долу.
Опитах се да си поема дъх, но при всяко вдишване имах чувството, че в белите ми дробове се забиват ками. Усетих, че по левия ми крак се стича топла струйка кръв и посегнах да опипам огнестрелната рана, но такава нямаше. Вместо това се натъкнах на назъбения край на една трийсетсантиметрова дъска, която се беше забила в левия ми прасец, през дънковия плат. Сграбчих я и я извадих от раната. От дървото се подаваха няколко дълги ръждиви пирони. Докато беше забито в крака ми, болеше ужасно, но на излизане кошмарът беше неописуем.
Опитах се да си спомня колко куршума изстреля по мен Жуков. В пълнителя на 50-калибровия „Дезърт Ийгъл“ имаше само седем. Дали беше издумкал четири или пет? Може би дори шест? Може би не му бяха останали патрони. Или пък само един.
Не ми достигаше въздух, бях замаян. Някъде над мен нещо скръцна, чух тежки стъпки. Жуков слизаше по стълбите. Може би смяташе, че ме е убил и идваше да се увери в това. Може би искаше просто да ме довърши. Трябваше да се преместя, преди да е стрелял право надолу, докато аз пъшках на пода. Посегнах към оръжието си, но то не беше в кобура. Държах го, когато ме удари куршумът и може би го бях изпуснал при падането. Потърсих го на студения под. Ръцете ми се плъзнаха по цимента между боклука и ситните фъшкии, но не го открих.
В мазето се светна — на една от носещите греди, на около три метра от мен, бе монтирана гола крушка. Таванът беше нисък, мазето — малко, може би 9 на 6 метра. Върху стените бяха заковани дървени рафтове, пълни със стари консерви, а върху разхлопаните детски полички за книги, изрисувани с клоуни и танцьори, бяха натрупани надъвкани вестници и списания, покрити с паяжини и миши изпражнения. В единия ъгъл, в квадратен отвор, издълбан в циментовия под, стоеше ръждива дренажна помпа и събираше прах. Тук-там имаше сгъваеми масички, отрупани със стари тостери, кухненски прибори и други боклуци.