Жуков направи още една крачка. Лежах съвършено неподвижно, сдържайки дъха си, вдигнал поглед нагоре. Ако издадях някакъв звук, той щеше да ме открие и да стреля право надолу, без никакви препятствия по пътя на куршума. Жилетката нямаше да ме опази. Той знаеше, че съм там, беше ме чул да падам по стълбите, а и положително виждаше строшените дъски, зейналата в тях дупка и липсващите парчета. Дали знаеше, че съм точно под него?
Щом погледнеше надолу, щеше да разбере, а разбереше ли, край. Отново погледнах към голата крушка и забелязах строшената, опръскана с кръв дъска, чийто назъбен край се беше забил в крака ми. Сграбчих я с едната си ръка и с всичка сила я метнах към крушката. Тя се пръсна и всичко отново потъна в мрак.
На тъмно имах по-големи шансове. Няколко секунди по-късно обаче по стъпалата се плъзна лъчът на фенерче и бавно обходи пода, стените и тъмните ъгли. Чувах как руснакът слиза по стъпалата — бавно и решително. Внезапно фенерчето угасна. Остана само бледият трапец от светлина, проникващ през отворената врата горе. Може би го беше пъхнал в джоба си — за да държи огромния пистолет, му бяха нужни две ръце.
Сега всичко беше въпрос на секунди. Трябваше да се изправя на крака и да се подготвя за скок, но тихо. И най-лекият шум щеше да посочи местоположението ми като пристанищен фар. Изключително важно беше да преценя момента — можех да се движа само заедно с него, така че звукът от стъпките му и скърцането на старите дъски да маскират шума от надигането ми. Прилепен плътно към земята, аз се заслушах. Долових тихо сумтене — плъхът беше излязъл от скривалището си, притеснен от поредното нахлуване. Може би се боеше, че още едно човешко същество ще се сгромоляса право в гнездото му. Той замръзна на място, за да вземе решение, оглеждайки терена със зорките си очи.
Точно над нас изскърца още едно стъпало. Стреснат, плъхът хукна към мен и притича по врата ми. Докато острите му нокти деряха кожата ми, сухата твърда опашка се плъзна по лицето ми и погъделичка ушния ми канал. Потръпнах, но някак си успях да остана абсолютно неподвижен. После рязко сграбчих гърчещото се животинче с двете си ръце… и го метнах през стаята.
Веднага проехтя изстрел, последван от пронизителното дрънчене на метални предмети, паднали на пода. Ушите ми писнаха. Жуков беше чул плъха, решавайки, че съм аз, но сега знаеше, че не ме е уцелил. Няма начин да улучите някого с 50-калибров куршум, без човекът да изкрещи или поне да изохка.
Дали това беше последният му патрон? Номер шест или седем? Може би му оставаше още един. Или беше сменил пълнителя. Той направи още една крачка надолу и аз разбрах какво трябва да сторя.
105
Трябваше да му взема пистолета. Виждах подметките на ботушите му през една от липсващите летви в разнебитеното стълбище. Тогава чух звук, който не бих могъл да сбъркам с никой друг — металическо щракване при изваждането на пълнител. Оръжието беше точно над мен, достатъчно близо, за да го изтръгна от ръцете му. Стига да действах достатъчно бързо и да успеех да го изненадам.
Сега!
Опрях длани в пода, използвайки силата на ръцете си, за да се надигна до лицева опора. Прегънах десния си крак и бавно се изправих, след което посегнах с двете си ръце, сграбчих дясното му стъпало и силно го дръпнах към себе си. Той загуби равновесие и се препъна по стъпалата, с вик на изненада и гняв. Стълбището силно заскърца, разлетяха се късчета дърво. В краката ми падна нещо метално и тежко. Дали беше неговият „Дезърт Ийгъл“? Дали да се метна към оръжието, или към него, за да го обездвижа, преди да е успял да се изправи отново?
Избрах падналия на пода пистолет. Това обаче не беше той, а фенерчето му — дълго и черно, марка „Маглайт“, от самолетен алуминий, тежко като полицейска палка. Наведох се и го вдигнах, а когато се завъртях, Жуков стоеше на около два метра разстояние, сграбчил оръжието си с две ръце. Целеше се на 60 сантиметра от мен, в тъмното не ме виждаше. И аз не виждах много, но за момента бях в по-изгодно положение от него.
Замахнах към главата му с фенерчето — той изобщо не го очакваше — и го улучих в основата на носа. С десния си юмрук се целех в ларинкса му, но руснакът така се изви, че накрая го светнах в челюстта отдолу нагоре и той изпусна пистолета. Хвърлих се върху него и го притиснах към пода с дясното си коляно и лявата си ръка. Юмрукът ми лепнеше от кръвта му, но запасите му от сила бяха неочаквано големи, сякаш болката само го провокираше, вбесяваше го и му служеше за гориво. Сякаш се наслаждаваше на насилието.