106
Успях да издържа до момента, в който извадиха ковчега. Петима мъже от Специалните части трябваше да копаят в продължение на два часа — на ръка, с лопати, взети назаем от полицията в Пайн Ридж. Ковчегът беше почти на три метра под земята, а пръстта беше тежка, напоена от скорошния порой. Изтеглиха го с помощта на черни найлонови ремъци, като двама души теглеха от едната страна, а трима — от другата, и той се издигна почти отвесно. Едва ли тежеше повече от двеста килограма. Беше ударен на няколко места, а от единия му край стърчеше жълт маркуч с диаметър сантиметър и половина, който изминаваше близо 60 метра под земята, стигайки до компресора за въздух на задната веранда. От другия край стърчеше много по-твърда пластмасова тръба, която излизаше на повърхността.
Екипът не повярва на думите ми, че ковчегът няма да гръмне. Не ги упреквах, разбира се, те не бяха надничали в очите на звяра. Ако Жуков беше минирал ковчега, нямаше да се лиши от възможността да използва това, за да ми се присмее. Бомба обаче нямаше — двама от сапьорите прегледаха маркуча, тръбата и външната част на ковчега, без да открият задействащ механизъм. Някак си успяваха да пренебрегнат блъскането и приглушените крясъци, които се носеха отвътре. Аз не можех.
Даяна ме беше прегърнала през кръста, за да ме крепи в буквалния смисъл на думата — краката ми бяха омекнали като каучук. Всичко пред погледа ми ту се размазваше, ту отново се избистряше, макар че не разбирах защо — загубата на кръв беше минимална. Вярно, болката в гърдите ми постоянно се влошаваше, травмата от удара беше сериозна, но смятах, че най-лошото е отминало. Не бях прав и усилващата се болка беше първият знак за това, но аз мислех само как да измъкна Алекса от ковчега й.
— Нико — каза Даяна, — не си си сложил защитни плочи.
— Ей, цяло чудо е, че имах най-обикновена бронежилетка — отвърнах аз, докато рязко си поемах дъх. — Плочите не са стандартна екипировка.
Дишах все по-трудно, не можех да напълня дробовете си. Това беше вторият знак, но пропуснах и него.
— Трябваше да ни изчакаш.
Погледнах я и се опитах да се усмихна.
— Добре, де — отстъпи тя и отърка нос във врата ми. — Радвам се, че не ни изкача, но необходимо ли е всеки път пръв да се появяваш на бойното поле и последен да го напускаш?
— Не. Ще го напусна, щом я видя.
Не издържах вече на глухите удари и приглушените викове. Сапьорите обаче продължаваха с методичния си оглед.
— Вътре няма взривни устройства — казах аз и се запрепъвах през заблатеното поле. — В противен случай той щеше да се изфука.
— Къде отиваш?
— Да я извадя.
— Не знаеш как.
Само че аз знаех това-онова за ковчезите. Министерството на отбраната осигуряваше стандартни метални или дървени ковчези на семействата на загиналите войници, стига да поискаха и няколко пъти бях придружавал телата на свои приятели в самолета за дома — тържествен, но и ужасен дълг.
Щом се добрах до ковчега на Алекса, аз изблъсках един от мъжете с тежки защитни костюми. Той се развика, другият се опита да ми препречи пътя, а някой изкрещя:
— Дръпнете се!
Останалите останаха по местата си, такава е процедурата в Специалните части.
— Някой от вас да носи шперцове? — извиках аз и някой ми хвърли пълен комплект. Открих подходящия, пъхнах го в отвора в долната част на ковчега и завъртях механизма три или четири пъти обратно на часовниковата стрелка, за да отблокирам капака. Гуменото уплътнение беше премазано там, където стоманеният сандък бе започнал да поддава под тежестта на три метра пръст, но аз успях да го вдигна.
Посрещна ме ужасна воня, като от отворен канал. Алекса лежеше в собствените си екскременти, по-скоро няколко сантиметра над тях. Взря се нагоре, но не в мен. Косата й беше сплъстена, лицето й — бледо като тебешир, а очите — хлътнали дълбоко в орбитите. Тя носеше сини болнични дрехи, покрити с повръщано, а ръцете й бяха свити в юмруци, които не спираха да се протягат конвулсивно нагоре. Тя не преставаше да блъска по стените на ковчега, босите й крака се гърчеха. Не разбираше, че е свободна.
Коленичих, целунах я по челото и казах:
— Здрасти…
Очите й потърсиха небето — тя не ме виждаше. Накрая погледна право в мен с неразбиращо изражение. Усмихнах й се и тя заплака.
Дълго време не си спомнях нищо друго.
107
Ненавиждам болниците. За съжаление обаче се наложи да прекарам няколко дни в „Бет Изриъл“ в Бостън, където приятелите ми от ФБР бяха така любезни да ме закарат с хеликоптер от Ню Хампшър. Докторът от спешното отделение каза, че съм развил пневмоторакс в резултат на травмата от изстрела. Че цялата ми гръдна кухина се е напълнила с въздух, дробовете ми са отказали и съм изпаднал в респираторен дистрес. Че животът ми е бил в опасност и че ако един от членовете на Специалните части не беше направил необходимото, със сигурност съм щял да загина.