Попитах го какво е направил.
— Не мисля, че искате да знаете — отвърна той.
— Нека опитаме.
— Човек с медицинска подготовка е пъхнал широка игла в гърдите ви, за да изпусне въздуха — деликатно обясни лекарят.
— С комплект на Кук ли? — Лекарят се изненада от познанията ми. — В армията на това му казвахме торакоцентеза. Всички полеви лекари си носеха комплект на Кук.
Облекчен, лекарят поръча рентгенова снимка, сложи ми дихателна тръба, почисти и превърза раната на прасеца ми, би ми инжекция против тетанус и ме изпрати да се възстановявам в друго отделение. Три дни по-късно ме изписаха. Даяна ме чакаше, за да ме закара вкъщи.
Въпреки че можех да вървя, сестрата настоя да ме избута до входа с инвалидна количка, докато Даяна паркираше джипа — чист, лъскав и току-що измит.
— Познаваш ли го? — каза тя, когато се качих.
— Всъщност не, изглежда почти като нов. В гората в Ню Хампшър ли го намерихте?
— Да, един от снайперистите. Докарал го до Бостън и решил, че му харесва повече от неговия шевролет. Не беше лесно да го изтръгна от потните му ръчички, но поне го беше измил.
— Искам да видя Алекса. Още ли е в болницата?
— Всъщност я изписаха преди теб. Третираха я за обезводняване, прегледаха я и всичко е наред.
— Съмнявам се.
— Прав си, имала съм работа с много деца, преживели психологически травми. Познавам добри терапевти, опитай се да я убедиш да отиде при някой от тях.
— Тя вкъщи ли си е?
— Да, в Манчестър. Не мисля, че е много доволна, но поне си е у дома. — Докато карахме по Ком авеню към Мас авеню, тя каза: — Искаш ли да вечеряме заедно тази вечер? За да празнуваме.
— Какво да празнуваме?
Тя ме изгледа косо и присви устни.
— Не знам, може би факта, че спаси живота на онова момиче.
— Постигнахме го заедно…
— Пак го правиш.
— Кое?
— Приписваш заслуги на всички, освен на себе си. С мен не е необходимо да го правиш.
Бях твърде уморен, за да споря.
— Да хапнем у дома — предложи Даяна. — Не искам аз да съм човекът, който включва печката ти за пръв път. Работи ли изобщо?
— Не съм сигурен. Нека се прибера, за да се преоблека и да взема един душ. Или поне да се измия с мокра гъба.
— Най-обикновена вечеря е.
— А не среща, така ли? Естествено!
— Още малко и ще кажеш, че никога не ти е минавало през ума.
— Никога!
— Знаеш ли какво, Нико? За човек, който толкова добре разпознава лъжите, си много лош лъжец.
Свих рамене. И нея не я биваше особено.
108
ЕДНА СЕДМИЦА ПО-КЪСНО
Вълните шумно се разбиваха в скалите долу, а вятърът виеше около носа. Небето беше мрачносиво и натежало така, сякаш всеки миг щеше да завали. Видях, че въоръжените пазачи вече ги няма, павилионът им беше празен. Паркирах на алеята и докато пресичах верандата, дъските скърцаха под краката ми.
Натиснах звънеца и чаках близо минута, после отново позвъних. След още една минута отвори Маршъл Маркъс. Беше облечен със сива жилетка и омачкана бяла риза, която май не беше колосана.
— Никеле — каза той и се усмихна, но не изглеждаше щастлив, а уморен и победен. Лицето му беше набръчкано и изпито, зъбите му изглеждаха прекалено бели и твърде големи за устата му, а червеникавата му коса стърчеше на рошави снопчета. Явно си беше подремвал преди да дойда.
— Извинявай, че те събудих — казах аз. — Да дойда ли по-късно?
— Не, не! Не ставай глупав, заповядай — отвърна той и ме прегърна крепко. — Благодаря ти, че дойде!
Последвах го към предната част на къщата, откъдето се виждаше морето. Докато вървяхме натам, забелязах, че раменете му са прегърбени. Дневната беше мрачна, единствената светлина идваше от бледото следобедно небе. Върху един от диваните видях омачкано евтино синтетично одеяло с емблемата на „Ред Сокс“.
— Още ли не говори? — попитах аз, а Маркъс тежко въздъхна, докато се отпускаше на един стол.
— Почти не излиза от стаята си, сякаш изобщо не е тук. Постоянно спи.
— След онова, което е преживяла, трябва да отиде на психоаналитик. Не е нужно да е един от специалистите, които препоръча Даяна.