— Знам, Ник, знам. Може ти да успееш да я убедиш, Лекси май винаги те слуша. По-добре ли си?
— Съвсем добре — отвърнах аз.
— Слава богу, че си бил с жилетка, а?
— Да, извадих късмет. Постъпваш правилно.
Той ме погледна въпросително.
— Като съдействаш на ФБР.
— О! Ами, съгласих се само защото Шеки каза, че може да ми уреди споразумение.
— Дай на Гордън Снайдър онова, което иска — казах аз, — и ФБР ще бъде на твоя страна. Имат голямо влияние върху главния прокурор.
— Но какво означава това? Че ще ме пъхнат в затвора ли? Виж какво преживя момиченцето ми, сега и баща си ли трябва загуби?
— В зависимост от това колко ще им съдействаш, може дори да се отървеш.
— Наистина ли мислиш така?
— Зависи колко ще им дадеш. Ще трябва да им разкажеш за „Меркурий“. Вече знаят доста.
— Шеки казва, че ако правя каквото ми каже, няма за какво да се тревожа.
— До момента това вярно ли беше? — попитах аз.
Той изглеждаше притеснен и дълго не продума. Накрая наруших мълчанието.
— Къде е Белинда?
— Точно затова те повиках — каза Маркъс. — Тя изчезна.
109
Той ми подаде бледосиня картичка за кореспонденция — в горната част с малки тъмносини букви пишеше „БЕЛИНДА ДЖАКСЪН МАРКЪС“. Почеркът беше едър, заоблен и женствен, но някои от буквите — Н, А и W — сякаш бяха излезли изпод ръката на човек, който като дете се е учил да пише на кирилица. Бележката гласеше:
Скъпи,
Смятам, че така е най-добре. Някой ден ще говорим.
Толкова съм щастлива, че Алекса си дойде.
Наистина те обичах!
Белинда
— Каза, че отива да се види с една приятелка в града и когато се събудих, намерих това подпряно на кафеварката. Какво означава?
Означаваше, че някой я е предупредил, че ФБР ще я притисне, макар че истината беше, че вината на Аня Афанасева трудно можеше да се докаже.
— Понякога е нужна криза, за да се разбере кой кой е — казах аз.
Съмнявах се, че разбра какво имам предвид. Маркъс поклати глава, сякаш се опитваше да се отърве от досадна муха или мисъл.
— Ник, искам да я намериш.
— Не мисля, че тя иска да бъде намерена.
— За какво говориш, тя е моя съпруга. Обичаше ме!
— Може би повече е обичала парите ти.
— От месеци знаеше, че съм разорен, между нас нищо не се промени.
— Е, Маркъс, сега си напълно разорен, нали?
Той мълча дълго, а после се извърна.
— Стига, Маршъл, наистина ли си мислеше, че ще успееш да прехвърлиш 45 милиона долара извън страната, без никой да разбере? Вече не е толкова лесно.
Маркъс се изчерви.
— Добре де, имах си един малък запас. Пари, които нямаше да докосвам. Които ще ми трябват, ако искам някога да се върна в играта. — Звучеше отбранително, почти възмутено. — Виж, няма да се извинявам за онова, което притежавам!
— Да се извиняваш ли? За какво имаш да се извиняваш?
— Именно!
Той не забеляза саркастичния ми тон.
— От самото начало си напълно последователен — и за миг не спря да ме лъжеш. Дори когато отвлякоха Алекса първия път и ти каза, че нямаш представа кой стои зад това. Знаел си, че хората на Шектър размахват камшика, за да се уверят, че ще правиш каквото ти се казва. Допускам, че Анелиз е подозирала истината, може би затова реши, че не може да живее повече с теб.
Той се поколеба за няколко секунди и явно реши да не отрича.
— Виж, ако е за парите, няма проблем. Ще ти платя — каза той и ъгълчетата на устните му потръпнаха, сякаш се опитваше да прикрие усмивката си.
Изсмях се.
— Както ти казах, Маркъс, вече си напълно разорен. От девет часа тази сутрин наистина нямаш пукнат грош. Обади се в „Ройъл Кеймън Банк & Тръст“, четиридесет и петте милиона са били изтеглени тази сутрин.
— Изтеглени? — Маркъс се просна на дивана и се залюля напред-назад, сякаш смяташе или да се моли, или да се разридае. — Как можа да ми се случи отново?
— Е — отвърнах аз, — може би не е било особено умно да ги влагаш на името на Белинда.
110
Дейвид Шектър поиска да се срещне с мен, преди ФБР да дойдат в офиса му. Каза, че било спешно.
— Исках да ви се извиня — каза той и седна в разнебитения си стол-антика пред миниатюрното си бюро-антика.
— За какво?
— Престарах се, аз пръв ще го призная. Трябваше да ви кажа истината от самото начало, вие сте разумен човек. Нещо повече, вие сте американски герой.
Той ме погледна с дълбоко възхищение, сякаш бях някой велик държавник като Уинстън Чърчил. Или може би Боно.