— Давай!
— Това, че хеликоптерът му се разби в Марбела… твърде е удобно, не мислиш ли?
Свих рамене. Сделката си е сделка.
— Нека позная — хората на Путин се опитват да го очистят от години, но без успех, така че ти си се разбрал с някой от източниците ти от КГБ. Разменили сте някаква информация. Не казвам, че случилото се с Наврозов е трагедия, някои дори биха го нарекли справедливост. Сигурно си решил, че така всички печелят.
— Или е било спукана перка, както разправят.
Тя ме изгледа.
— Добре, така да бъде.
След един дълъг миг казах:
— Понякога просто стават такива неща.
— Хмм…
— Чете ли онази статия в „Глоуб“ за счетоводителя, смазан до смърт от шкаф, който паднал върху него? Никъде не е безопасно. Няма гаранции.
— Когато казах, че бих се омъжила за счетоводител, не говорех сериозно.
— Така ли?
— Така. Ще се задоволя с администратор на бази-данни.
— Сериозно говоря. Дори да се заобиколиш с пет реда охрана, луксозният ти хеликоптер пак ще падне над Марбела. За теб не знам, но аз предпочитам да видя куршума, който лети към мен.
Известно време и двамата се взирахме упорито напред.
— Знаеш ли — каза тя, — сигурно не бива да ти го казвам, но ще извършим арест във връзка със случая „Меркурий“.
— Чудех се дали това някога ще стане.
Седмиците се бяха превърнали в месеци, а никой от „инвеститорите“ на Маршъл Маркъс не беше доведен за разпит. Ничие име не се бе появило в пресата. Маршъл Маркъс остана на свобода, тъй като беше съдействал напълно на ФБР, и новите му адвокати все още преговаряха с Комисията по ценните книжа и борсите. Много от инвеститорите искаха главата му на поднос и той със сигурност щеше да полежи известно време в затвора. Извън това обаче сякаш нищо не се беше случило.
Наречете ме циник, но се зачудих дали някой не се е обадил тихомълком на главния прокурор. Или му е прошепнал нещо, докато са хапвали пържоли в „Чарли Палмър“ във Вашингтон.
— Сложно е — отвърна Даяна. — Става дума за изключително видни хора — старши правителствени служители, членове на сената. Както се казва, ако ще стреляш по краля, ще трябва да го убиеш.
— Но нали разполагате с имена и банкови сметки…
— Внезапно по горните етажи на Министерството на отбраната се напълни с притеснени хора, които искат да одобрят всяка предприета стъпка. Искат да бъдем напълно изчерпателни, за да имаме готовност, преди да се захванат с корупция на такова ниво. Ще бъдат разрушени кариери и репутации, освен това доверието на хората в избраниците им ще бъде разклатено.
— Пази боже — процедих сухо аз.
— Криминалният отдел настоява да получи какви ли не банкови извлечения от целия свят, включително от офшорни банки, които и след сто години няма да съдействат.
— С други думи нищо няма да стане.
Тя мълчеше.
— Както казах, сложно е.
— Това не те ли дразни?
— Просто се старая да си върша работата добре.
— И кого ще арестувате?
— Генерал Марк Худ.
Изгледах я косо, после отново насочих поглед към пътя.
— На какво основание?
— Присвояване на средства, измама… списъкът с обвинения е дълъг. Той е ръководел незаконното прехвърляне на средства от черния бюджет на Пентагона.
— Досетих се — кимнах аз.
— Надушил си го, нали? Преди да те уволни.
— Предполагам, макар че тогава още не го знаех.
В продължение на няколко километра никой не проговори. „Може би, казах си аз, единствената истинска справедливост е кармата“. Да вземем Тейлър Армстронг, например. Тя твърдеше, че когато Маурицио Перейра настоял да го запознае с най-добрата си приятелка Алекса, тя изобщо нямала представа какво ще стане. Повярвах й. Не, че това я правеше по-малко егоцентрична, хлъзгава и подмолна.
Малко след разговора ни Тейлър напусна училище и замина за едно заведение в западен Масачузетс, където специализираха в „новаторски терапии“ за ученици със сериозни проблеми в поведението. Пансионът беше печално известен с това, че там прибягват до електрошокова терапия и в сравнение с него академия „Марстън Лий“ приличаше на спа център. Изискваха се и ежеседмични сеанси с родителите, което нямаше да представлява проблем, тъй като баща й, сенатор Армстронг, беше обявил, че се отказва от политиката, за да прекарва повече време с близките си.
Видях табела „Изход“ и дадох знак, че ще завия.
— Къде отиваме?
— Виждала ли си кампуса в Екситър?
— Не. Защо да съм го… — Щом се досети, тя каза: — Мислиш ли, че е готова да те види?