— Не… аз… сложно е. Не става дума за Маршъл Маркъс. Съвсем случайно дъщеря му ми е симпатична, тревожа се за нея.
— Той защо е изперкал така? Момичето е на седемнайсет, нали? Слязла е до града, отишла е на клуб и е забила някой мъж. Тия хлапета така действат.
— На нейната възраст ти с много мъже ли спеше, Дороти?
Тя ме погледна строго и предупредително вдигна показалец с дълъг люляков нокът. Не разбирах как успява да печата на компютъра с такъв дълъг маникюр. Усмихнах се — не знаех нищо за сексуалния й живот, но бях усетил, че едва ли се дава лесно.
— И на мен не ми е ясно — признах аз.
— Ако беше откачил веднага след случката на паркинга, бих го разбрала, но това е било преди години, нали?
— Да. Смятам, че знае повече, отколкото ми казва.
— Какво например?
— Не знам.
— Може би трябва да го попиташ направо.
— Ще го попитам. Кажи сега за Фейсбук.
— Искаш да ти кажа нещо за Фейсбук? Ник, стига ти да знаеш, че не е за теб.
— Говоря ти за Алекса. Сигурно има акаунт във Фейсбук, нали?
— Мисля, че законът го изисква от всички тийнейджъри — каза тя. — Също като мобилизацията навремето.
— Може би на профила й има нещо. Хлапетата нали пускат статуси за всяко нещо, което правят?
— Защо смяташ, че знам каквото и да било за тийнейджърите?
— Провери какво има на профила й във Фейсбук, става ли?
— Няма начин, освен ако не си сред „приятелите“ й.
— Не можеш ли да й хакнеш паролата?
Тя сви рамене.
— Ще видя.
— Какъв е проблемът с айфона й, защо не можеш да го намериш?
— Почти невъзможно е, освен ако не си от полицията.
— Мислех, че собствениците на айфони могат да засичат местоположението на телефоните си.
— Ще ни трябват името и паролата за регистрацията й. Допускам, че не споделя паролите си с татко.
— Няма ли как да го кракнеш, хакнеш или както се казва?
— Да, достатъчно е да щракна с пръсти и съм вътре. Не, Ник, това отнема време. Ще трябва да съставя списък с имената на домашните й любимци, всички важни за нея дати и да пробвам с десетте най-разпространени пароли, което не е сигурно. Дори да успея, вероятно нищо няма да открием, защото за целта тя трябва да е активирала „МобайлМи“ на телефона си, което ме съмнява. На седемнайсет е и сигурно не си пада много по технологиите.
— Вероятно си права.
— Най-бързият начин е AT&T да засекат телефона чрез мрежата си.
— А те ще го направят само ако им се обадят от полицията — Довърших аз. — Трябва да има и друг начин да открием телефона й.
— Аз не знам такъв.
— Значи се отказваш?
— Казах, че аз не знам такъв, не, че се отказвам. Никога не се отказвам. — Тя вдигна глава и забеляза, че Гейб дебне пред стъклената врата на кабинета ми. — Както и да е, синът ти май огладня — каза Дороти и ми намигна.
11
Заведох Гейб в „Моджо“ — бар на нашата улица, където сервираха и обяд. Това беше типичен бостънски бар — с пет огромни телевизора, настроени на станции със спорт или спортни новини, изпъстрен с юбилейни фланелки, шалове, топки и снимки на „Ред Сокс“ и „Селтикс“, маса за футбол в ъгъла, кръчмарска храна — крилца, начос и хамбургери — и лепкаво дюшеме на пода. Сервираха хубава студена бира, както и печално известното местно пиво „Брубейкърс“ — дори аз трябваше да призная, че е ужасно. Клиентите бяха демократична сбирщина от брокери на ценни книжа и таксиметрови шофьори. Един местен журналист беше сравнил атмосферата в „Моджо“ със сцената в „Междузвездни войни“, където на бара висяха най-различни междугалактически създания. На Хърб, собственика, това толкова му хареса, че окачи статията в рамка на стената.
— Харесва ми новото момиче, което си наел — каза Гейб.
— Джилиън ли?
— Да, печена е.
— Различна е, това е сигурно. Кажи ми сега, баба ти тормози ли те?
— А, не. Печена е.
— Ами Лили? Добре ли се държи с теб?
Лили беше кучето на майка ми — смесица между шар пей и английски мастиф, беше го прибрала от приюта. Лили беше не просто най-грозното куче на света, но и най-злонравното. Бяха я изоставяли няколко пъти и отлично разбирах защо.
— Опитвам се да я харесам — отвърна Гейб, — обаче… Не знам, мразя това куче. Освен това вони.
— Тя е Адската хрътка. Не я поглеждай в очите.
— Защо?
— Последният човек, който го направи, пукна на място. Казват, че било инфаркт, но… — замълчах и свих рамене.
— Да, бе!
— Липсва ли ти родният дом?
— Да ми липсва?! Майтапиш ли се?
— Значи напоследък животът вкъщи не върви добре.