Не се гордеех с работата, която бях свършил, но сега конгресменът беше член на Съдебната комисия, която ръководи ФБР. Не ми дължеше услуги, тъй като бе платил богато на Стодард за „проучването“, но аз знаех някои неща за него, което беше по-лошо. Позвъних на личния му номер и го помолих да се обади от мое име в офиса на ФБР в Бостън. Казах му, че трябва да говоря с някой началник и то веднага.
На Кеймбридж стрийт, точно пред сградата на ФБР, се освобождаваше място за паркиране, което се случва горе-долу с честотата на пълно слънчево затъмнение. Спрях и зачаках жената с буика да се измъкне, но тя се бавеше. Първо си оправи червилото, после се обади по телефона. Реших, че ще й дам още десет секунди и ще се откажа. Междувременно се обадих на Маркъс.
— Маршъл, какво ти казаха от полицията?
— Полицията ли? Обичайните безполезни клишета. Ако не се появи до довечера, мога да подам сигнал, че е изчезнала.
— Няма да чакаме дотогава.
— Разбра ли нещо?
— Не — отвърнах аз. — Ще ти кажа, щом разбера.
Реших да не чакам повече жената и подкарах нататък.
15
Бостънският офис на ФБР се намира на „Сентър Плаза“ 1 и е част от потресаващо грозния Правителствен център, който някои архитекти наричат „импозантен“, а бостънците смятат за бетонен белег върху лицето на красивия град. Единственото хубаво нещо, което мога да кажа за Правителствения център е, че вдъхнови една от по-приличните песни на група „Модърн Ловърс“, чийто стил бих определил като прото-пънк.
Когато излязох от асансьора на шестия етаж, видях на стената голям златен надпис „ФБР“ и плакат с десетимата най-издирвани престъпници. В малката чакалня имаше детектор за метал и преносим рентгенов апарат за багаж, и двете извън употреба. Зад устойчиво на куршуми стъкло седяха две рецепционистки. Пъхнах шофьорската си книжка под стъклото и те ме накараха да им дам блекберито си, а после ми връчиха карта, на която пишеше в червено „ПРИДРУЖИТЕЛ ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН“. Една от жените вдигна телефона, каза нещо в слушалката и ме уведоми, че ще ме вземат след няколко минути.
Зачаках. Нямаше какво да гледам — на стената имаше само рамкирана снимка на президента, закачена накриво, и ред брошури на тема „Кариера във ФБР“. Нямаше нито списания, нито вестници, а без блекберито ми не можех нито да се обадя, нито да пратя имейл на някого.
След половин час се върнах при жената зад стъклото и я попитах да не би да са ме забравили. Тя се извини, увери ме, че няма такова нещо, но не ми даде обяснение защо се бавят.
Когато ви накарат да изчакате десет или петнайсет минути, вероятно става дума за проточило се съвещание. Когато минат четиридесет и пет минути, това е послание.
Когато мъжът се появи, бе изминал почти час. Не изглеждаше така, както очаквах. Беше огромен (вероятно по цял ден вдигаше тежести) и напълно плешив. Главата му беше лъскава по начин, който подсказваше, че я бръсне, маже я с восък или с нещо подобно. Носеше ролекс менте, сив костюм с окъсели ръкави, бяла риза с твърде тясна яка и вратовръзка на райета.
— Господин Хелър? — попита той с дълбок, гръмовен глас. — Гордън Снайдър.
Предложи ми ръката си, която беше огромна и груба като стара бейзболна ръкавица, и стисна моята прекалено силно.
— Заместник главен специален агент.
Това означаваше, че е сред най-издигнатите в бостънския офис на ФБР и се отчита директно на главния специален агент. Конгресменът-флиртаджия от Сарасота си заслужаваше похвала.
Снайдър отвори вратата и ме поведе към кабинета си по пуст коридор с бели стени, а изморената секретарка дори не вдигна глава от клавиатурата, когато минахме край нея. Кабинетът му беше просторен, с изглед към Кеймбридж стрийт. На дългото бюро имаше два монитора и телевизор с плосък екран и изключен звук, по който вървеше Си Ен Ен, а до него — кръгла стъклена конферентна маса и диван, тапициран с червена изкуствена кожа. От двете страни на стола му имаше две знамена — на САЩ и небесносиният флаг на ФБР.
Той се намести зад покритото със стъкло бюро, на което нямаше абсолютно нищо, и прегърби рамене.
— Както разбирам, напоследък работите в частния сектор, господин Хелър.
— Правилно.
Това явно беше не особено деликатен начин да ми подскаже, че е прочел досието ми.
— С какво мога да ви услужа?
— Помагам на приятел да намери дъщеря си.
Той съчувствено сбърчи вежди.
— Как се казва момичето?
— Алекса Маркъс.
Той кимна — името явно не му говореше нищо.