— Баща й е Маршъл Маркъс, има хедж-фонд в Бостън.
— На колко години е момичето?
— Седемнайсет.
Той отново кимна и повдигна рамене.
— И защо трябва да се намеси ФБР?
— Като се имат предвид богатството и известността на баща й…
— Отвлечена ли е?
— Възможно е.
— Искали ли са откуп?
— Не още, но предвид обстоятелствата и миналото й…
— Тоест, твърдите, че баща й се тревожи, че може би е отвлечена.
Долових нещо странно в изражението на Снайдър. Объркване — толкова преувеличено, че изглеждаше комично. Или саркастично.
— Хм. Дълбоко озадачен съм, господин Хелър, защото от бостънската полиция не са се свързвали с нас.
— А би трябвало.
— Да, нали? Обикновено това е първата им работа в такива случаи, отвличанията са работа на ФБР. Чудя се защо не са го направили.
Свих рамене.
— Е, каквато и да е причината, ако уредите да засекат телефона й…
Снайдър обаче не беше свършил.
— Чудя се дали причината да не са ни потърсили — грижливо подчерта той — не е фактът, че никой не им е съобщил за изчезналото момиче. Мислите ли, че това е обяснението? — Той плесна с ръце и погледна първо към бюрото си, а после към мен. — Виждате ли, Маршъл Маркъс изобщо не им се е обаждал. Интересна работа, нали? Щом дъщеря му е изчезнала, би трябвало да е налазил и полицията, и ФБР. Ако ставаше дума за моята дъщеря, и две секунди не бих чакал. А вие?
Очите му пронизаха моите, а горната му устна се сгърчи от отвращение.
— Той се обади в полицията — повторих аз. — Преди няколко часа. Сигурно още не са го записали.
Снайдър поклати глава и отсече:
— Няма такова нещо!
— Информацията ви е неточна.
— Информацията ни за Маркъс е отлична — заяви той. — Знаем, че нито той, нито жена му са се обаждали в полицията. Не и от някой от четирите им стационарни телефона. Нито от двата му мобилни телефона. Нито от телефоните в „Маркъс Капитал“.
Не казах нищо, а той ми хвърли продължителен мрачен поглед.
— Точно така. От доста време държим Маршъл Маркъс под наблюдение по нареждане на съда. С което съм сигурен, че той е наясно. Той ли ви прати тук, господин Хелър?
Очите на Гордън Снайдър бяха малки и дълбоко поставени и приличаха на мъниста. Очи на насекомо.
— Не се опитвайте да отречете, че тази сутрин се срещнахте с Маркъс в къщата му в Манчестър, Хелър. Затова ли сте тук? В качеството на негов агент? Проверявате ни, за да видите какво знаем?
— Дойдох, защото животът на едно момиче може да е в опасност!
— Същото момиче, което беше изпратено в изправително училище заради постоянни проблеми с поведението в частната гимназия, в която учеше, нали?
Опитах се да контролирам гласа си — само така можех да се мобилизирам, за да не избухна.
— Точно така. След като я отвлякоха. Тези неща могат да нанесат сериозни психически вреди. Не разбирате, нали? От един лагер сме.
— Работите за Маркъс, нали?
— Да, но…
— Тогава сме от два противоположни лагери! Ясно ли е?
16
Сърцето на Алекса биеше все по-бързо и по-бързо. Тя го чуваше — в ужасяващата тишина, в която чуваше дори премигването на клепачите си, пулсът й звучеше като канонада. Беше й болезнено горещо и леденостудено едновременно, тялото й трепереше неконтролируемо.
— Чуваш ме, нали, Алекса? — каза тенекиен глас.
Вълна от стомашна киселина изгори хранопровода й. Тя се задави, стори й се, че е на път да изплюе целия си стомах. По влажната й риза плисна малко повръщано и се намести обратно в гърлото й. Трябваше да седне, за да я изплюе, но не можеше — едва успяваше да надигне главата си на няколко сантиметра. Не можеше дори да се обърне настрани. Беше в капан.
Не можеше да се движи.
Задави се в бълвоча, надигнал се в гърлото й.
— Моля те, внимавай — каза гласът. — Не можем да отворим ковчега ти, ако ти се случи нещо.
— Ковчег ли? — ахна тя.
— Няма никаква причина да умреш. Не искаме да умреш. Искаме само да убедим баща ти да ни съдейства.
— Колко пари искате? — прошепна тя. — Просто кажете какво искате и баща ми ще ви го даде.
— Зашо смяташ, че искаме пари, Алекса? Дори да беше така, баща ти няма пукната пара.
— Баща ми е… той има абсурдно много пари, ясно? Може да ви плати, колкото искате. Всичко ще ви даде, всичко, което има, ако ме пуснете веднага, моля ви, моля ви!
— Алекса, слушай ме много внимателно, защото оцеляването ти зависи от това.
Тя преглътна — в гърлото й бе заседнала буца.
— Слушам — прошепна тя.
— Не те чувам.