Выбрать главу

Опита се да говори по-високо.

— Аз… слушам ви!

— Добре. Алекса, вече ти обясних как да ходиш по нужда. Сега трябва да обсъдим дишането. Ясно ли е? Слушаш ли ме?

Тя потрепери и изстена:

— Моля ви…

— Искам да знаеш, че в ковчега ти има въздух, но не е много.

— Не е… много? — прошепна тя.

— Слушай внимателно. Ако просто бяхме запечатали ковчега, преди да го заровим в земята, не би останала жива и половин час, но знаем, че ще ти е нужно повече време.

Тя чу „в земята“ и така прехапа устна, че усети как кръвта започва да капе в устата й.

— В земята? — прошепна тя.

— Да. Намираш се в стоманен ковчег, дълбоко под земята, под 3 метра пръст. Алекса, ти беше погребана жива. И съм сигурен, че вече го знаеш.

Нещо избухна в мозъка й, пред очите й се посипа порой от ярки искри. Тя изкрещя, но гласните й струни бяха толкова възпалени, че се разнесе само сипкаво свистене, почти оглушително в абсолютната тишина.

17

Под една от чистачките на джипа беше мушнат яркооранжев талон за глоба за просрочено паркиране. Проклетият Снайдър — ако не беше изгубил толкова време в демонстрации на сила, това нямаше да се случи. Прищя ми се да му изпратя сметката.

Извадих блекберито си, за да се обадя на Маркъс, когато зад мен се разнесе женски глас.

— Нико?

Вече никой не използваше този прякор, освен няколко стари познати във Вашингтон. Усетих я, може би дори я подуших още преди да докосне рамото ми и без дори да се обръщам, казах:

— Даяна?

— Виждам, че още караш дифендъра — каза тя. — Това ми харесва. Не се променяш, а?

— Здравей! — отвърнах аз и я прегърнах. За миг се поколебах дали да я целуна по устата — все пак онези дни отминаха отдавна — но тя ми предложи бузата си. — Чудесно изглеждаш!

Така си беше. Даяна Мадигън носеше тесни дънки, износени кафяви каубойски ботуши и изумруденозелена блуза, която подчертаваше гърдите й и изумителните й бледозелени очи. Оказва се, че статистически погледнато зелени очи имат само два процента от населението на планетата. Това обаче не беше единственото нещо в нея, което бих определил като рядкост. Не познавах друга такава жена — твърда, недвусмислена и елегантна. И красива. Имаше стройно гъвкаво тяло и огромно количество вълниста коса, която се подчиняваше на свои собствени нравила. Носът й беше ясно изразен, но деликатен, с леко разширени ноздри. Единствената следа, оставена от изминалото време, бяха леките бръчици около очите й.

Не се бяхме виждали пет или шест години, откакто я прехвърлиха от вашингтонския клон на ФБР в Сиатъл и тя заяви, че не иска връзка от разстояние. Нашата беше по-скоро небрежна — не точно приятели с екстри, но и без напрежение и очаквания, без риск от дългосрочно пристрастяване. Тя така искаше и тъй като работех много и пътувах често, аз нямах нищо против. Наслаждавах се на компанията й, както и тя на моята. Въпреки това обаче когато Даяна ми каза, че се мести в Сиатъл, объркването ми бързо премина в болка. Много държах на нея и се изненадах, че чувствата ни не са взаимни. Не съм свикнал жените да ме оставят, но в случая не ставаше дума за мъжкото ми его. Бях разочарован, че изобщо не съм я преценил правилно. Дотогава смятах, че способността ми да тълкувам поведението на останалите е един от естествените ми таланти.

За разлика от много други жени, тя не би настояла за „Сериозен разговор“. В това отношение беше устроена също като мен, така че краят на връзката ми с Даяна Мадиган премина в папката „неразрешени случаи“. Аз обаче открай време смятам тези случаи за неустоими.

— Изглеждам ужасно и ти много добре го знаеш — контрира ме тя. — Тръгвам си за вкъщи след нощна смяна.

— Откога работиш нощем?

— Цяла нощ се преструвам на четиринайсетгодишно момиче и пращам есемеси на педофили.

— Така ли? Какво съвпадение, аз също.

— Този извратеняк е на петдесет и една — продължи тя, без да ми обърне никакво внимание. Даяна никога не се шегуваше с работата си. — Уговорихме си среща в един хотел в Евърет. Адски ще се изненада.

— Значи още работиш в ОБДОД?

— Не е за вярване, нали?

ОБДОД беше Отрядът за бързо действие при отвличане на деца към ФБР. Работата там можеше да ти разбие сърцето. Като знаех с какви неща се сблъсква, не можех да разбера защо продължава — мислех, че отдавна се е отказала.

Не носеше венчална халка и аз реших, че няма и деца. Зачудих се дали някога би могла, като знаеше какво може да им се случи.

— Да те закарам до вас — предложих аз.

— Откъде знаеш, че не съм с кола?