Выбрать главу

— Ако беше, щеше да паркираш в подземния гараж, като всички служители на ФБР. Освен това щеше да носиш ключовете в лявата си ръка. Не забравяй, че те познавам.

Тя отклони поглед. Засрами ли се? Не можах да разбера. Тя беше емоционалният еквивалент на криптонита, както винаги.

— Апартаментът ми е в Саут Енд. Щях да взема метрото.

Отворих задната врата и я изчаках да влезе.

18

— Значи сега втора смяна ще си пише с твоите педофили? — попитах аз.

— Не правим така, не може — отвърна Даяна. — Понякога извършителите усещат промяната. Дори при кратките текстови съобщения може да има леки нюанси в тона и ритъма.

Докато карах, усетих аромата на парфюма й. Не бях срещал друга жена с подобен парфюм — рози, теменужки и кедър — изискан, натрапчив и незабравим.

Според невролозите само миризмите могат да възродят миналото с такава сила. Явно обонятелният нерв възбужда онзи център в мозъка, където умственият хард диск съхранява дългосрочните спомени.

Парфюмът на Даяна събуди цял порой стари спомени. Най-вече хубави.

— Откога си в Бостън? — попитах аз.

— От година и малко. Чух, че може да си тук — да не би Стодард да те е пратил да откриеш местен клон на фирмата?

— Не, сега работя сам.

Зачудих се дали е разпитвала за мен и потиснах усмивката си.

— Харесва ли ти?

— Би било идеално, ако шефът не беше такъв тормозилник.

Тя печално се засмя.

— Ник Хелър — бизнесмен.

— Каза, че си на Пемброук стрийт, нали?

— Да, до Кълъмбъс авеню. Благодаря, че ме докара.

— Удоволствието е мое.

— Слушай, съжалявам за Спайк.

— Спайк ли?

— Гордън Снайдър. Спайк е прякорът му. Цял живот се мъчи да накара хората да го забравят.

— Спайк?

— Не му казвай, че съм го издала. Обещаваш ли?

— Мога да му измисля няколко по-подходящи прякора — казах аз. — Нито един няма да е особено ласкателен. Как разбра, че съм бил при него?

Тя повдигна рамене.

— Видях те, когато изхвърча от кабинета му. Явно не е минало добре.

— Каза ли ти за какво говорихме?

— Разбира се.

Зачудих се дали не ме е последвала отвън. Може би тази среща не беше съвпадение. Може би беше разбрала, че съм в сградата и искаше да се обади. Може би това беше всичко.

Отбелязах си още една бележка в недовършения случай с етикет „Мадиган, Даяна“.

— Защо се е вманиачил по Маршъл Маркъс?

— Маркъс е неговият голям бял кит.

— Но защо?

— Колкото повече им се изплъзва мишената, толкова повече се вманиачват мъжете като него. Може да ти прозвучи познато, Нико.

„На мен ли го казваш“, помислих си аз.

— Той много повече държи да съсипе Маркъс, отколкото да открие дъщеря му.

— Може би защото специалността му са финансовите престъпления.

— Не ми е ясно защо си отишъл при началника на „Финансови престъпления“, след като търсиш изчезнало момиче.

И аз започвах да се питам същото.

— Неговото име ми дадоха.

— Маршъл Маркъс приятел ли ти е?

— Семеен приятел.

— Приятел на баща ти?

— Майка ми работеше при него. Освен това харесвам хлапето.

— Какво знаеш за Маркъс?

— Очевидно недостатъчно, щом вие го разследвате за нещо. Ти какво можеш да ми кажеш за него?

— Не много.

— Не много, защото не знаеш, или защото с него се занимава ФБР?

— Защото разследването е секретно, а аз се намирам от другата страна на стената.

Спрях пред кафява сграда с извита фасада, заемайки две паркоместа.

— Благодаря ти още веднъж — каза тя и отвори вратата.

— Чакай малко, направи ми една услуга.

— Каква?

— Можеш ли да подадеш молба за издирване на телефона на Алекса Маркъс?

— Аз… малко е сложно. Няма да ми е лесно да заобиколя Снайдър. Защо смяташ, че нещо й се е случило?

Бях на път да отговоря, когато тя се огледа и каза:

— Виж, качи се, ако искаш, за да ми обясниш всичко.

Свих рамене, преструвайки се на равнодушен.

— Да, срамота е такова хубаво място за паркиране да отиде зян.

19

Апартаментът й беше на втория етаж. Площта му едва ли надвишаваше 70 квадрата, но не ми се стори малък, а пищен и пълен с най-различни неща. Стените бяха боядисани в шоколадовокафяви и землисти тонове. Мебелите изглеждаха така, сякаш са дошли от някой битпазар, но всеки от тях бе подбран много внимателно, заедно с необичайните лампи от ковано желязо, възглавниците с бродирани калъфки и медните рамки на картините.

Тя ми посочи големия диван в ъгъла и отиде да ми направи кафе — току-що смляно с френска мелничка — след което ми го поднесе в голяма чаша, която очевидно беше изрисувана на ръка. Беше черно, силно и съвършено, но тя не си сипа, защото имала нужда да поспи. Вместо това си наля газирана минерална вода с резенче лимон.