— Ако беше, щеше да паркираш в подземния гараж, като всички служители на ФБР. Освен това щеше да носиш ключовете в лявата си ръка. Не забравяй, че те познавам.
Тя отклони поглед. Засрами ли се? Не можах да разбера. Тя беше емоционалният еквивалент на криптонита, както винаги.
— Апартаментът ми е в Саут Енд. Щях да взема метрото.
Отворих задната врата и я изчаках да влезе.
18
— Значи сега втора смяна ще си пише с твоите педофили? — попитах аз.
— Не правим така, не може — отвърна Даяна. — Понякога извършителите усещат промяната. Дори при кратките текстови съобщения може да има леки нюанси в тона и ритъма.
Докато карах, усетих аромата на парфюма й. Не бях срещал друга жена с подобен парфюм — рози, теменужки и кедър — изискан, натрапчив и незабравим.
Според невролозите само миризмите могат да възродят миналото с такава сила. Явно обонятелният нерв възбужда онзи център в мозъка, където умственият хард диск съхранява дългосрочните спомени.
Парфюмът на Даяна събуди цял порой стари спомени. Най-вече хубави.
— Откога си в Бостън? — попитах аз.
— От година и малко. Чух, че може да си тук — да не би Стодард да те е пратил да откриеш местен клон на фирмата?
— Не, сега работя сам.
Зачудих се дали е разпитвала за мен и потиснах усмивката си.
— Харесва ли ти?
— Би било идеално, ако шефът не беше такъв тормозилник.
Тя печално се засмя.
— Ник Хелър — бизнесмен.
— Каза, че си на Пемброук стрийт, нали?
— Да, до Кълъмбъс авеню. Благодаря, че ме докара.
— Удоволствието е мое.
— Слушай, съжалявам за Спайк.
— Спайк ли?
— Гордън Снайдър. Спайк е прякорът му. Цял живот се мъчи да накара хората да го забравят.
— Спайк?
— Не му казвай, че съм го издала. Обещаваш ли?
— Мога да му измисля няколко по-подходящи прякора — казах аз. — Нито един няма да е особено ласкателен. Как разбра, че съм бил при него?
Тя повдигна рамене.
— Видях те, когато изхвърча от кабинета му. Явно не е минало добре.
— Каза ли ти за какво говорихме?
— Разбира се.
Зачудих се дали не ме е последвала отвън. Може би тази среща не беше съвпадение. Може би беше разбрала, че съм в сградата и искаше да се обади. Може би това беше всичко.
Отбелязах си още една бележка в недовършения случай с етикет „Мадиган, Даяна“.
— Защо се е вманиачил по Маршъл Маркъс?
— Маркъс е неговият голям бял кит.
— Но защо?
— Колкото повече им се изплъзва мишената, толкова повече се вманиачват мъжете като него. Може да ти прозвучи познато, Нико.
„На мен ли го казваш“, помислих си аз.
— Той много повече държи да съсипе Маркъс, отколкото да открие дъщеря му.
— Може би защото специалността му са финансовите престъпления.
— Не ми е ясно защо си отишъл при началника на „Финансови престъпления“, след като търсиш изчезнало момиче.
И аз започвах да се питам същото.
— Неговото име ми дадоха.
— Маршъл Маркъс приятел ли ти е?
— Семеен приятел.
— Приятел на баща ти?
— Майка ми работеше при него. Освен това харесвам хлапето.
— Какво знаеш за Маркъс?
— Очевидно недостатъчно, щом вие го разследвате за нещо. Ти какво можеш да ми кажеш за него?
— Не много.
— Не много, защото не знаеш, или защото с него се занимава ФБР?
— Защото разследването е секретно, а аз се намирам от другата страна на стената.
Спрях пред кафява сграда с извита фасада, заемайки две паркоместа.
— Благодаря ти още веднъж — каза тя и отвори вратата.
— Чакай малко, направи ми една услуга.
— Каква?
— Можеш ли да подадеш молба за издирване на телефона на Алекса Маркъс?
— Аз… малко е сложно. Няма да ми е лесно да заобиколя Снайдър. Защо смяташ, че нещо й се е случило?
Бях на път да отговоря, когато тя се огледа и каза:
— Виж, качи се, ако искаш, за да ми обясниш всичко.
Свих рамене, преструвайки се на равнодушен.
— Да, срамота е такова хубаво място за паркиране да отиде зян.
19
Апартаментът й беше на втория етаж. Площта му едва ли надвишаваше 70 квадрата, но не ми се стори малък, а пищен и пълен с най-различни неща. Стените бяха боядисани в шоколадовокафяви и землисти тонове. Мебелите изглеждаха така, сякаш са дошли от някой битпазар, но всеки от тях бе подбран много внимателно, заедно с необичайните лампи от ковано желязо, възглавниците с бродирани калъфки и медните рамки на картините.
Тя ми посочи големия диван в ъгъла и отиде да ми направи кафе — току-що смляно с френска мелничка — след което ми го поднесе в голяма чаша, която очевидно беше изрисувана на ръка. Беше черно, силно и съвършено, но тя не си сипа, защото имала нужда да поспи. Вместо това си наля газирана минерална вода с резенче лимон.