Беше пуснала тиха музика — простичка, заразителна мелодия, изпълнена на китара и изпъстрена със синкопи. Сипкав женски глас пееше на португалски и английски — весела песен за пръчка, камък и късче стъкло, за края на отчаянието и радостта в сърцето. Енергичният глас вече пееше на португалски ~ Е раи, е pedra, е о fim do caminho… ит роисо sozinho. Не знаех какво означават думите, но ми харесваше как звучат.
— Кой е това? — попитах аз.
Тя винаги бе предпочитала певици — Ела Фицджералд и Били Холидей, Нина Симоун и Джуди Колинс. Всички бяха изключителни, и до една — различни.
— Сузана Маккоркъл, „Мартенски води“. Невероятна интерпретация, нали? Колкото повече я слушаш, толкова по-многопластова става. Уж е лека и небрежна, но внезапно става все по-дълбока и прочувствена.
Изръмжах утвърдително.
Когато една жена ме покани в апартамента си, обикновено знам какво да очаквам, но не и сега. И двамата бяхме продължили напред, преминавайки от “приятели с екстри“ към само приятели.
Приятели имах много… но Даяна беше само една. И това, че сме само приятели не променяше чувствата ми към нея. От това тя не ми се струваше по-малко привлекателна. Не ме караше да престана да наблюдавам извивката на кръста й там, където се срещаше със заобленото й дупе, нито да й се възхищавам по-малко и да я смятам за по-малко удивителна. Нито намаляваше силата на нейното магнитно поле. Тази жена сякаш имаше вграден притегателен лъч, което просто не беше честно.
Ние обаче се бяхме качили, за да говорим за Алекса Маркъс и аз бях твърдо решен да уважа положените граници. Казах й малкото, което знаех за случилото се с Алекса и за Тейлър Армстронг, нейната най-добра приятелка завинаги.
— Не ми е приятно да ти го кажа, но Снайдър е прав — каза тя. — Все още не са изминали дори дванайсет часа, нали? Забила си е мъж, тръгнала си е с него и сега си отспива в някое общежитие. Напълно възможно е, нали?
— Възможно — да, но не и вероятно.
— Защо не?
— Първо, момиче като нея не би пропаднало вдън земя просто така. Щеше да се обади на приятелите си. Тези момичета постоянно си пращат есемеси. Печатат на тия телефони като шампионки по машинопис.
— Расла е под похлупак, има проблеми у дома и изпробва границите — не се предаваше Даяна. Седеше с кръстосани крака на един фотьойл, поставен под прав ъгъл спрямо тапицирания в тон диван. Беше свалила ботушите си — ноктите на краката й бяха лакирани в кървавочервено. Не носеше грим, като се изключи гланцът за устни. Кожата й беше прозрачна. Тя отпи голяма глътка газирана вода от синя чаша с особена форма.
— Не мисля, че си вярваш — казах аз. — Не и като имам предвид работата ти.
Линията на устните й постепенно се промени — толкова недоловимо, че човек трябваше да я познава, за да го забележи.
— Прав си — призна тя. — Съжалявам, правех се на адвокат на дявола. Може би се опитвам да видя нещата от гледната точка на Снайдър. Заради опита за отвличане, което е преживяла преди години, тя не би тръгнала с непознат мъж, независимо колко е пияна. Би била постоянно нащрек.
— Не беше опит за отвличане — поправих я аз. — Отвлякоха я. После я пуснаха.
— Така и не се разбра кой е бил, нали?
— Да.
— Странно…
— Много.
— И не са искали откуп?
— Никакъв.
— Просто са я… взели, няколко часа са я разкарвали напред-назад и са я пуснали? Такъв риск без нищо в замяна?
— Явно.
— И ти вярваш на тази версия?
— Нямам причина да не вярвам. С Алекса дълго го обсъждахме.
Тя се облегна назад във фотьойла и погледна към тавана. Челюстта й беше силна, шията — като на лебед.
— Ако баща й тайно е платил откуп, без да каже на никого, тя би ли била наясно?
Умна беше — бях забравил колко е умна.
— Ако е имал причина да го пази в тайна, сигурно не. Но аз не останах с такова впечатление.
— Може би той не ти казва всичко.
— Може би има нещо, което ти не ми казваш.
Тя отклони очи. Наистина имаше нещо. След миг Даяна каза:
— Трябва да бъда много внимателна.
— Разбирам.
Отпих още една глътка кафе и оставих чашата на масичката — старинна, тикова, с богата резба.
— Знам, че мога да разчитам на дискретността ти.
— Разбира се.
Очите й сякаш се взираха малко пред мен и постоянно се извъртаха надолу и надясно, което означаваше че тя води битка със себе си. Зачаках — ако я притиснех, щеше да се затвори напълно.